Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не ме предизвиквай. Кажи ми.
— Таита не е пропуснал възможността да се изтъкне. Не е издържал да не се подпише — засмя се тя. — Оставил ни е автограф — ястреба със счупеното крило!
— Прекрасно! По-прекрасно не бих могъл да си представя!
— Имаме доказателство, че Таита е бил тук, Ники. За да издълбае картуша си, значи сам е стоял на скелето над реката. Оказа се, че сме познали. Нишите са държали подпорите на голяма стълба, водеща до реката.
— Да, но с каква цел, Роян? — питаше той. — Защо Таита е бил точно тук? Никъде по скалата не се виждат следи от дълбане или строеж.
И двамата се огледаха из мрачния каньон. Освен квадратните ниши, не се виждаше нищо друго. Скалите бяха гладки, лъскави, недокоснати от човешка ръка.
— Може би зад водопада? — предположи Роян. — Дали няма да открием нещо зад водопада? Не можеш ли да стигнеш дотам?
Никълъс послушно се оттласна от скалата и с плуване се насочи към стълбовете падаща вода. На средата на разстоянието мощното течение го подхвана, но той със силни тласъци на ръцете и краката си успя да си пробие път през пяната. С известни усилия се озова в единия край на каскадата и се улови за хлъзгавата, покрита с водорасли издатина, която му се предложи.
Водата се стоварваше с грохот на метър-два от главата му, но Никълъс смело се провря под струите и заопипва каменната стена зад тях. Стигна на половин ширина, но трябваше да се покаже извън каменното си прикритие и водопадът го погълна. Никълъс се озова в средата на дълбокия вир и се остави на водите да си поиграят известно време с него. После се измъкна на повърхността, напрегна отново мускули и се добра до първоначалната си позиция — при една от каменните ниши в скалата. Хвана здраво ръба и шумно пое въздух.
— Нищо ли не намери? — извика Роян с колкото глас имаше.
Никълъс само поклати глава. Трябваше първо да успокои дишането си и тогава да й отговори. Най-накрая успя да отвърне:
— Нищо. Навсякъде е твърда скала. — Пое си отново въздух и добави с известен сарказъм: — Какво ще измисли сега умната дама?
Тя обаче не отговори веднага, което беше добре дошло за него — можеше да си почине за кратко. Най-накрая на Роян й проблесна друго:
— Ники, докъде стигат нишите?
— Сама виждаш — посочи й Никълъс тази, за която се беше хванал.
— А може да има и под повърхността?
— Не говори глупости, жено! — Колкото по-студено му ставаше, толкова повече се дразнеше от подобни предположения. — Как искаш да са дълбали под повърхността?
— Опитай де! — извика му Роян не по-малко раздразнена от самия него.
Той поклати глава в знак на самосъжаление и пое дълбоко въздух. Без да изпуска хватката си, изпъна крака надолу и щом застана като пирон, потопи глава под вълните. Скоро изчезна в мрачните дълбини на реката и заопипва камъка с пръстите на краката си.
След някоя и друга секунда се изстреля като снаряд нагоре и изгледа с учудване съдружничката си.
— По дяволите! — изрева Никълъс. — Права си! Има още една ниша надолу!
— Не ми е приятно да ти го натяквам, но бях сигурна.
Дори от разстояние си личеше колко е доволна от себе си.
— Ти да не си надарена с вещерски способности? — подразни я той, но вдигна очи към небето в знак на дълбоко отчаяние. — Сещам се какво ще поискаш сега.
— Да видиш колко дълбоко стигат дупките… — започна да му се подмазва с мъркане Роян. — Би ли бил така добър да видиш вместо мен, Ники?
— Така си и знаех — въздъхна той. — Ще трябва да говоря с работодателя. Карат ме на робски труд. От утре започвам стачка.
— Моля те, Ники!
Той остана известно време хванат здраво за ръба на дупката и започна шумно да поема и изхвърля въздух от белите си дробове. Искаше предварително да обогати кръвта си с кислород, та щом се гмурне, организмът му да издържи по-дълго на напрежението. Когато реши, че е готов, издиша всичко, останало в гърдите му, и мощно ги изду повторно — все едно бяха балон пред спукване. Най-накрая се гмурна с главата напред и изпъна крака над повърхността, за да потъне повече под тежестта им.
Започна да се набира по скалата, протегна се и потърси с пръсти следващата ниша. Щом я улови, я използва да се оттласне още веднъж надолу и скоро попадна на втора.
Нататък гмуркането му продължи във все същия ритъм — напипване на дупка в скалата и рязко издърпване за ръба й, за да продължи надолу. Набързо прецени, че между всеки две ниши разстоянието е около шест стъпки или както го наричат моряците — един клафтер. Така във всеки момент можеше да знае на каква дълбочина се намира.