Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Ако си мислиш, че някой ще те сбърка с шотландец, много се лъжеш — отвърна му студено Роян, без да вдига очи от снимката. — Когато ти мине меракът да се правиш на умен за чужда сметка, можеш да ми кажеш мнението си за току-що чутото.
— Освен буквалния му смисъл не виждам какво друго…
— По-добре да ти покажа нещо — надигна се Роян от мястото си и набързо прибра снимките и хартиените отпечатъци в чантата си. — Ще трябва обаче да си сложиш обувките. Ще се поразходим.
След около час отново стояха на висящия мост, който леко се поклащаше над бързите води на Дандера.
— Хапи е богинята на Нил. Не е ли тогава тази река дъщерята, която копнее за нея, бяга да я посрещне, скача от планината, изревава като лъв и показва белите си зъби?
Двамата отново се загледаха в улея, издълбан в розовите скали и Никълъс най-сетне се усмихна лукаво:
— Мисля, че се сещам какво искаш да допълниш, но чакаш сам да се сетя. Всъщност, както си спомням, това беше и първата мисъл, която ми мина през ума, щом го видях за пръв път. Ти каза, че изглеждало като готически водоливник, на мен обаче ми заприлича на друго.
— Освен, че си имал изключителни любовници в леглото, друго не намирам да кажа — отбеляза Роян, но бързо закри уста с ръка. — Ама, че съм и аз! Не исках да прозвучи така. Започвам да ставам неприятна като теб и Таита.
— Работниците, които били погълнати! — сети се изведнъж Никълъс. — Зидарите и каменоделците!
— Фараон Мамос е бил смятан за бог. А реката, освен другото, била погълнала и един бог… с каменния си улей. — И Роян започваше да се вълнува при мисълта. — Трябва да призная, че ако по случайност ти не бе посетил пролома отвътре, никога не бих направила асоциацията. Но тези ниши в стената… — Тя го дръпна за рамото. — Ники, трябва да се върнем пак при тях. Ще се опитаме да видим по-отблизо барелефа, който си намерил на скалата.
— Ще ни е нужна известна подготовка — рече Никълъс с известно колебание. — Ще трябва да затегна въжетата, да измисля някаква система от макари, да не би Али и останалите отново да ме изпуснат по погрешка. Всичко това ще бъде готово най-рано утре сутринта.
— Ти се заеми с това, аз имам достатъчно работа с разчитането на надписите — нареди Роян, но веднага млъкна и се заслуша. — Чуй!
Той килна глава на една страна и въпреки шума на водите различи далечното бръмчене на двигатели в небето.
— Дявол да го вземе! — изруга Никълъс. — Мислех, че от „Пегас“ най-после ще ни оставят на мира. Да тръгваме! — Хвана я за ръката и двамата се затичаха по моста. Когато стигнаха брега, той скочи на пясъка и я издърпа при себе си в сянката на лианите.
Двамата приседнаха спокойно на белия пясък и изчакаха хеликоптерът да се приближи, да завие над розовите скали и да отмине отново. Този път пилотът не ги беше забелязал, иначе нямаше да поеме нагоре-надолу по дефилето. По едно време моторът осезаемо заглъхна, а пилотът насочи машината надолу.
— Сигурно има намерение да кацне горе на хълма — реши Никълъс и се измъкна от прикритието си. — Щеше да ми е по-спокойно, ако тия престанеха да ни се врат в краката.
— Не мисля, че има от какво толкова да се тревожим — махна с ръка Роян. — Дори да са свързани с убийството на Дураид, ние продължаваме да имаме преднина. По всяка вероятност още не са се сетили колко е важен манастирът, още по-малко знаят за съществуването на стелата.
— Да се надяваме, че не грешиш. Да се връщаме в лагера. Не трябва да се показваме отново в близост до пролома. Ако ни видят втори път тук, току-виж започнали да се питат какво ни води всеки път насам…
Щом се прибраха, Роян се завря в колибата си и надвеси глава над снимките и графитните отпечатъци. Никълъс се зае за работа с двамата съгледвачи и двамата кожодери, които Борис великодушно му беше оставил. Взе скъсаното въже от предния път и върза здравия му край за друго. Двете заедно достигаха петстотин стъпки дължина. След това, без да му мисли, свали брезентовото платнище на походната кухня, отряза голямо парче от него и като поигра с ножицата по краищата, го превърна в седло. Върза краищата на въжето на кръст, захвана ги за всеки от ъглите на плата и направи удобна люлка.
Поради липсата на скрипец трябваше сам да сглоби елементарна конструкция от дървени колове, която да бъде избутана над ръба на скалите и да придържа въжето далеч от камъка. С помощта на нажежено желязо издълба специално гнездо за въжето в края на централната греда. За да не се трие, намаза дървото със свинска мас, взета от кухнята.