Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Трудно можем да бъдем сигурни за какво точно е служила, но най-вероятно си прав. Тук ще да е действала човешка ръка.
— Ако слезеш надолу в пропастта, ще се увериш, че останалите ниши са със сигурност човешко дело. Под козирката камъкът е добре защитен от времето и дупките са се запазили кажи-речи непокътнати — поне до нивото на реката — обясни той.
Пъхна седлото между краката си, пропълзя до края на гредата и се отпусна в пространството. Щом се усети сигурно закрепен на импровизирания кран, даде знак на Али и четиримата помощници започнаха бавно да го спускат в пропастта. Този път въжето се плъзгаше гладко през намазания с мас прорез в дървото.
Веднага установи, че е познал с разположението на макарата, защото се озова точно на дължината на издълбаните ниши. Скоро се изравни с мистериозния кръг върху скалата, но от него го отделяха поне петнадесет метра, а там, където шарените лишеи не го покриваха, камъкът губеше естествения си цвят и пак беше трудно да се определи дали става дума за човешко творение или за естествена вдлъбнатина. Скоро Али и останалите отпуснаха още няколко метра и въженият асансьор го отнесе надолу.
На повърхността на реката Никълъс се изхлузи от седалката и се потопи. Както и преди, водите му се сториха ледени. Трябваше му известно време да се приспособи и да си поеме дъх. След това дръпна три пъти въжето, според уговорения сигнал. Онези отгоре изтеглиха обратно седлото, а той изплува до брега и се хвана за една от нишите. Бе забравил колко потискащо действат самотата и тъмнината на дъното на пролома.
След дълга пауза надигна глава и видя най-сетне и Роян да се показва над козирката. Съдружничката му лекичко се поклащаше във въздуха и бавно-бавно се спускаше да му прави компания. Щом се озова под каменния навес, тя се наведе и весело му махна.
„Червена точка за това момиче — помисли си той и й върна усмивката. — Нищо не може да я сплаши току-тъй.“
Искаше му се да й викне нещо ободрително, но сред грохота на падащата вода няколко десетки метра встрани от тях, това беше напълно безполезно. Единственото, което можеше да направи, бе да й махне на свой ред.
Роян беше стигнала средата на височината, когато силно задърпа въжето. Изглежда Али бе предупреден за това, защото веднага прекрати спускането й. Тя се наклони назад и като се държеше само с лявата си ръка, бръкна в чантичката, вързана около кръста й, и извади бинокъла на Никълъс. Застанала под неописуем ъгъл в пространството, тя държеше бинокъла пред очите си и се опитваше да нагласи фокуса със същата ръка. От жестовете й Никълъс разбираше, че и на нея й е трудно да различи какво точно представлява кръгът в стената. Седлото, на което се държеше, хем се движеше като махало наляво-надясно, хем се въртеше около оста си и така й пречеше да насочи окулярите към целта.
Роян остана да се люлее на въжето в продължение на цяла вечност — или поне така му се струваше. От притеснение, за него минутите се превръщаха в часове. Най-накрая бинокълът се изплъзна измежду пръстите й и се овеси на шията й. Отметна глава назад и нададе толкова силен крясък, че дори на фона на водопада, Никълъс успя да го чуе. От вълнение замята крака из въздуха, а със свободната си ръка отново махна радостно на приятеля си. Предупреден, че тя е привършила, Али започна отново да отпуска от въжето. Без да спира да пищи, Роян се озова след минута в дъното на мрачния пролом, който сякаш се огря от светлината на сияйното й изражение.
— Не те чувам — най-сетне й отвърна Никълъс. Колкото и да се опитваха да общуват с говор, водопадът бе твърдо решен да им попречи.
Роян продължаваше да се гърчи на седлото, да вика и да жестикулира. За целта пусна въжето и с другата си ръка, и за да запази някакво равновесие, се разпъна в почти хоризонтално положение. Беше на шест-седем метра над водата, когато при едно от завъртанията си въженият асансьор едва не я изхвърли в реката.
— Внимавай — умоляваше я шеговито Никълъс. — Бинокълът е „Цайс“. Струва две хиляди лири на летището в Цюрих!
Този път Роян явно го чу, защото игриво му се изплези. Но иначе започна да внимава с движенията си. Малко преди краката й да докоснат повърхността, тя даде отново сигнал на Али да спре и остана да виси над реката, на около петнадесет метра от Никълъс.
— Какво видя? — извика й той.
— Прав беше! Ти си най-чудесният човек на земята!
— Човешка ръка ли го е издълбала? Надпис ли е? Можа ли да го прочетеш?
— Да, да, да — и на трите ти въпроса! — усмихна се победоносно Роян, настроена да го дразни.