Пощенската картичка
- Автор: Флеминг Лия
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-289-8
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пощенската картичка». Краткое содержание книги:
Великобритания, 1923. Седемгодишната Каролайн расте на воля в красиво старинно имение в шотландската провинция. Своенравното момиченце обожава белгийската си бавачка и с нетърпение очаква посещенията на леля си Фийби – единствената й жива роднина, от Лондон. Красивата леля е актриса и я глези като никой друг. Но тайната, която пази, ще преобърне живота на Каролайн завинаги.
„Впечатляващ исторически роман, който остава в мислите дълго след отгръщането на последната страница… „Пощенската картичка” е истинско съкровище! Лия Флеминг е роден разказвач!”
Колкото и да се опитваше, Дез не успя да изпее нито нота. Изведнъж Джеси спря да свири и вдигна поглед към мъжа си.
- Той е уплашен, Боб.
Боб затръшна силно капака на пианото и той се стовари върху пръстите й. Джеси изпищя от болка. Дез се нахвърли към него като демон и го ритна в краката. Едрият мъж вдигна ръжена и го стовари върху него, удар след удар, докато момчето изпадна в безсъзнание.
Събуди се, покрит с превръзки, без да знае къде се намира. Мама Кейн попиваше с кърпа челото му
- Съжалявам, Луи. Този път той полудя. Трябва да се махнеш оттук, преди да те убие -разплака се тя. - Това не е моят син, нещо му става с главата.
- Къде е Джеси? - извика Дезмънд уплашено.
- Почива си. Не знам какъв дявол влезе в него, но от инцидента насам... - Тя замълча, загледана в сватбената им снимка на тоалетката. - Това не може да продължава.
Дез не можеше да се движи, изпитваше ужасна болка в краката и в главата. Дали той бе виновен, защото бе дошъл с Джеси? Затова ли Боб полудяваше така? Знаеше, че за да бъде Джеси в безопасност, той трябва си тръгне, но сега бе толкова уморен, че не можеше да мисли ясно. Знаеше само, че мрази „Руби Крийк“ и че мама Кейн ще му помогне, ако я помоли.
- Можеш ли да ми дадеш марка и плик? - попита я той на следващия ден, докато седеше в кухнята и се опитваше да бели картофи.
Тя се усмихна.
- Ще видя какво мога да направя, обещавам.
36
Кали седеше с чаша в ръка по залез-слънце на палубата на „Императрицата“ и се наслаждаваше на слънчевите лъчи. Най-накрая пътуваше за Австралия и щеше да пристигне точно за Нова година. Беше й отнело много повече време, отколкото предполагаше. Имаше толкова много неща да се уреждат и не на последно място беше опитът й да намери къща в предградията, което бе трудно, защото след войната жилищата не достигаха. В крайна сметка взе на изплащане къща в близост до Бексхил он Сий. На Дез щеше да му е приятно да си играе на плажа. Имаше добри училища, а и това бе място, на което никой нямаше да се занимава с тях, място, където можеха да оставят миналото зад гърба си и да започнат живота си отначало.
Най-после имаше сигурен адрес на Джеси Кейн - ферма на име „Руби Крийк“, близо до град Мари - и бе пратила писмо, че идва при тях.
Този кораб бе пълен с малки деца, които щяха да започнат новия си живот в нова страна -сираци, придружени от монахини и учители. Те въодушевено се щураха постоянно по палубите, бледите им градски лица разцъфваха от чистия въздух. Кали се опита да си представи как ли изглежда Дезмънд сега, на седем години. Беше му изпратила колет за Коледа с красива количка на „Динки“3 и своя снимка в униформа. Написала бе писмо на Джеси, в което сложи картичка на кораба за Дезмънд и поздравителна картичка, на която бе Фий от годините на най-големия й разцвет. Искаше да напомни на Джеси за отговорността й към семейството. Фийби Фей в славния си период от театър „Гейети“ изглеждаше красива и впечатляваща. Жалко, че синът й нямаше да види баба си отново - освен ако Кали не решеше да й прости някой ден.
Хубаво беше отново да е на борда на кораб. Последния път, когато бе пътувала така, бе мечтала за Феран на път за къщи и бе носила неговото дете. Колко щастливи бяха двамата в Кайро с мисълта, че целият живот е пред тях. Ако само знаеха какво ги очаква. Дори и сега сънищата й бяха накъсани от кошмари, които не можеше да контролира. Скоро щеше да се върне със сина си, щяха да започнат новия си живот заедно и нищо и никой нямаше да ги раздели.
Наближаваше Коледа и Джеси и баба Кейн щяха да ходят в града на пазар. Дез помоли да отиде с тях, иначе планът му нямаше да проработи. Натъртванията му бяха изчезнали, но имаше лош белег на бузата. Той не искаше хората да видят нараняванията му, така че облече яке, за да скрие ръцете си, въпреки че бе горещо, и сложи шапка на обръснатата си глава. Носеше къси панталони, направени от един чифт дънки на Боб, и стъпалата му стърчаха от сандалите. Боб не поглеждаше към него директно и никой не споменаваше нищо за онази вечер. Ноктите на Джеси бяха почернели и пръстите й бяха пристегнати с бинт, така че той и мама Кейн бяха поели задълженията й.
Дезмънд попита дали може да отиде до пощата. Той стискаше лирата си и скъпоценната си коледна картичка. Искаше да купи подаръци за Коледа и да пусне специалното си писмо до Аделаида. То прогаряше дупка в джоба му от седмици. Бе написал посланието си много внимателно, с най-красивия си почерк.
- Да не си се бил отново, Луи? - Служителката в пощата погледна лицето му с безпокойство.
- Конят пак ме хвърли на земята - каза той, без да поглежда към нея. Връчи й писмото.