Аферата „Зелда“

Изобел позвъни отново вкъщи от телефона във фоайето на театъра, а после отново от един ресторант, след като отидоха зад кулисите и излязоха на вечеря с клиента на Трой. Качиха го, изтощен и развълнуван, в едно такси, а после се прибраха пеша. Тя телефонира отново от апартамента на Трой и този път Филип отговори.

— Добре ли си? — попита тя е внезапен страх. Говорът му беше леко завален: помисли си, че може да е взел твърде много болкоуспокояващи.

— Малко изтощен — каза той, в гласа му се долавяше нотка на смях. — Не се сърди, Изи. С Мъри обикаляхме кръчмите, а после вечеряхме.

Изобел чу приглушен вик на потвърждение някъде на заден план.

— Той още ли е там? — попита тя.

— Ще остане да пренощува — каза Филип. — Прекалено фиркан е, за да кара до вкъщи.

Отнякъде в къщата на Изобел се разнесе нов вик.

— Не съм сигурна дали леглото в свободната стая е оправено — каза Изобел негостоприемно.

— Госпожа М. го оправи, преди да си тръгне. Добра жена.

— О, хубаво — каза Изобел. — Сигурен ли си, че си добре?

— Никога не съм бил по-добре — увери я Филип. — Превъзходно. Цветущо.

— Цветущо пиян! — долетя нов крясък.

Изобел си пое леко дъх: въздържа се да каже нещо, каквото и да е.

— Сега си лягам — каза тя. — Ще се видим късно сутринта.

— Направи го — посъветва я искрено Филип. — Добра програма. Ние само ще пийнем по едно малко преди лягане, ще си побъбрим малко за това-онова, а после и ние ще се оттегляме.

Той затвори телефона, без да й пожелае „лека нощ“. Изобел изчака за момент, заслушана в тишината от Кент, а после внимателно върна слушалката върху вилката. Обърна се. Трой стоеше на прага и открито слушаше. Едната му тъмна вежда беше повдигната, лицето му грееше в усмивка.

— Млъквай — каза Изобел безцеремонно. — Изобщо не е така.

Трой пристъпи напред, за да може тя да види ръцете му.

Държеше изстудена бутилка „Ръодерер“ за гърлото, и две високи тесни чаши.

— Питах се дали искаш да си поиграем? — попита подканващо.

Изобел мигновено забрави Филип и Мъри и дома си, забрави ги напълно, сякаш това беше друг живот, живот от стари времена, отдавнашен и далечен.

— Да поиграем?

— Казах си, че може да пийнем малко — каза Трой, като влезе в стаята и измъкна тапата на шампанското се тих пукот, последван от съскането на мехурчетата във високите чаши. — А после си помислих, че може да поканим Зелда да излезе и да си играе с нас.

Изобел потръпна: имаше нещо страховито в начина, по който той изрече името й, сякаш тя беше някакъв призрак, когото можеха да пробудят чрез церемониалното пиене на шампанско и ритуала по боядисването на лицата. Но знаеше също и че тя и Трой бяха стигнали възможно най-далече заедно. Бяха достигнали границата си днес, когато тя го бе предизвикала да я люби, а той беше избегнал предизвикателството. Ако искаше да прави любов с него тази вечер, ако искаше да го заплени и да го омагьоса, и да го обвърже със себе си, тогава щеше да й се наложи да бъде нещо повече от Изобел Латимър, щеше да й се наложи да изглежда по-красива, да бъде по-чувствена, да му предложи по-голямо усещане за риск. Изобел Латимър никога нямаше да може да прелъсти и задържи Трой. Изобел и Зелда заедно биха могли. Изобел пристъпи напред, взе една чаша и я вдигна към него в безмълвна наздравица, а после отпи.