Вълкът през зимата [bg]

Франи не беше общителен човек. Избягваше приютите. Винаги беше ядосана или за кратко спокойна - след поредното разлютяване и преди следващото избухване. Не харесваше никого, дори Джуд. Никога за нищо не бе го молила, а и той бе проявявал достатъчно разум да не ѝ предлага каквото и да било. Независимо от парите и връзката за намиране на трева, които ѝ бе дал Роналд Стрейдиър, Шейки не разбираше защо тя му се доверява. Едва по-късно се сети: Франи бе поласкана от вниманието на Роналд. Роналд разговаряше с нея, както с всяка друга жена. Беше учтив. Усмихваше се. Попита я за раната на ръката ѝ и ѝ препоръча някакъв лек. И нищо от това не правеше лицемерно: Франи би го разбрала веднага. Не, Роналд разговаряше с нея така, както би разговарял с жената, която е била преди време и за която може би, дълбоко в себе си, още се мислеше. Откога ли никой не бе правил това за нея, помисли си Шейки. Вероятно от десетилетия. Тя невинаги е била такава, както и всички онези, които свършваха на улицата, и никога не си е пожелавала подобна съдба. Докато двамата с Роналд разговаряха, Шейки видя как тя се променя. Погледът ѝ стана по-мек. Не беше красива и никога вече нямаше да бъде, ако изобщо някога е била, но за пръв път я видя като нещо различно от индивида, от когото трябва да се бои. Докато говореше с Роналд, тя свали гарда, и Шейки бе поразен от прозрението, че Франи живее в постоянен страх, защото, колкото и лошо да беше да си бездомен мъж, несравнимо по-тежко бе да си бездомна жена. Той винаги бе разбирал това, но някак абстрактно, и общо взето, го свързваше само с по-младите момичета, тий- нейджьрките, чиято уязвимост беше по-очевидна. Направил бе грешката да си въобразява, че с годините на Франи може някак си да ѝ е станало по-леко, а не по-трудно, но сега разбираше, че се е заблуждавал.

И така, Франи бе разказала на Роналд Стрейдиър как минавала покрай мазето на Джуд вечерта, преди той да умре, и видяла кола, паркирана от другата страна на улицата. И тъй като била отчаяна, както винаги, а питането не струвало пари, почукала на стъклото с надеждата да падне някой долар.

- Дадоха ми петарка - каза тя. - Пет долара. Ей така.

- А поискаха ли ти нещо в замяна? - попита Роналд.

Франи поклати глава.

- Нищо.

- Не попитаха ли за Джуд?

- Не.

Защото вече са знаели, помисли си Шейки, и са били достатъчно умни да не привличат вниманието към себе си, като платят на жена от улицата, за да им даде информация. Вместо това са ѝ дали пари - били са щедри, но не прекалено, и тя си е тръгнала, оставяйки ги да чакат Джуд да се появи.

Роналд я попита какво си спомня за тях. Тя беше запомнила сребриста кола и регистрационен номер от Масачузетс, но си призна, че може и да греши за номера. Жената била хубава, но била от онези, които полагат прекомерно големи усилия да се поддържат във форма, когато започнат да остаряват, и в резултат се сдобиват с бръчки по лицата със слънчев загар, които са щели да бъдат избегнати, ако е било по силите им да се примирят с малко плът върху костите. Мъжът започвал да оплешивява и носел очила. Почти не погледнал Франи. Парите ѝ дала жената и пак тя отговорила на нейните благодарности с мимолетна усмивка.