Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Най-голямото ни предимство беше във факта, че ние наистина се мъчехме да разсъждаваме като него. Защото той не подозираше, че е разкрит и не се опитваше да разсъждава като нас.
Както и да е, докато Спинели приключваше с обясненията по радиото, аз осъзнах, че нямам оръжие. Опитах се да предумам дружелюбния луничав детектив да ми услужи с пистолет. Той отвърна с метални нотки в гласа, че според устава е строго забранено да се дава служебно имущество на частни лица. С оръжие бих се чувствал по-сигурен, но истината е, че открай време хич не ме бива в стрелбата. Всъщност това дори леко повишаваше шансовете на Джанет.
Няколко минути по-късно до тротоара спря цивилен пикап и отвътре излезе още един свещеник. Новодошлият се оказа сержант Джак Пилчър, определен от местните да придружава старши следовател Спинели, който нямаше никакви правомощия в този град.
Всъщност встъпителните му слова към Спинели бяха:
— Слушай, фуражка такава, тук си в скапания ми град. Пускаме те да гледаш, и толкоз. Не си помисляй да вадиш оръжие или да арестуваш оная гадина. Разбрахме ли се?
Въпреки собствените си проблеми с общуването, Спинели очевидно знаеше кога да кротува и отговори:
— Ти командваш.
Тогава Пилчър забеляза как си стоя кротко, облечен също като свещеник, и кипна:
— Това тук да не е някакъв шибан конгрес? Кой си ти, мътните да те вземат?
— Дръмънд.
— И ти ли си от ОКР?
Пренебрегнах оскърблението и казах:
— Аз съм военен адвокат.
— Страхотно. Какво търсиш тук?
— Участвам в играта.
— Само така си мислиш.
Озърнах се към Спинели, който ненадейно бе отстъпил няколко крачки назад и с напълно невинна физиономия зяпаше нещо на отсрещния тротоар. Нима моят партньор случайно бе забравил да уведоми бостънската полиция, че съм неразделна част от екипа? Ако да, то несъмнено ставаше дума за най-обикновена разсеяност.
Уведомих сержант Пилчър:
— Мис Мороу изрично каза, че няма да направи и крачка извън къщата, ако лично аз не й пазя задника. — Повиших глас. — Мистър Спинели я чу. Нали така?
Спинели явно се беше задълбочил в нещо друго и пропусна да отговори. За да му помогна да се съсредоточи, аз го хванах за ръката и повторих:
— Нали така, Спинели?
Той неохотно отвори уста.
— Ъъъ… — Тогава го стиснах по-силно, докато измънка: Да. Така каза.
— Видя ли? — обърнах се към Пилчър. — Хей, та аз дори не съм въоръжен.
Сержант Пилчър пак не остана доволен и дори ме опипа, за да се увери, че съм невъоръжен и безвреден. После отдели две минути да ми обясни моята роля, която можеше да се обобщи съвсем простичко: стой настрани и не се пречкай.
Изчакахме още пет минути. Бяхме прекалено напрегнати, за да говорим, и само се взирахме в далечината. Пилчър носеше под расото миниатюрна радиостанция с микрофон на гърдите и малка слушалка в ухото. Той използва чакането, за да провери връзката с оперативния център. Или всичко беше наред, или просто имаше навика да си говори сам с наведена глава. Най-сетне мобилният телефон на Спинели иззвъня и той отговори:
— Да… аха… да, добре. — Кратка пауза. — Добре, тръгваме.
Обаждаше се Джанет и той не изключи телефона, защото от този момент нататък двамата с нея щяха да поддържат постоянна телефонна връзка. Импровизираните операции винаги са ме изнервяли и за миг се зачудих какво ли ще стане, ако нечия батерия се изтощи или минем през някоя зона без покритие. Така или иначе, тръгнахме. Спинели и Пилчър бяха пъхнали ръце под расата си, вероятно стискаха пистолетите. Пилчър вървеше по единия тротоар, ние със Спинели по другия и накрая си избрахме удобни укрития във входове, откъдето се виждаше къщата на леля Етел.
Пилчър сигурно бе уведомил оперативния център, че сме на позиция, докато Спинели съобщаваше на Джанет, че е време за танци, защото изведнъж предната врата на леля Етел рязко се отвори и Джанет излезе навън. Тя прегърна лелята, целуна сестрите си и всички някак успяха да преглътнат тревогата и да разиграят съвсем нормално сбогуване.
После Джанет тръгна към нас. С едната ръка държеше мобилния телефон до ухото си, другата бе пъхнала в джоба на палтото и се надявах, че стиска нож. Затаих дъх. Денят беше студен и ветровит, развятата назад коса обрамчваше лицето й и тя изглеждаше невероятно красива. Стиснах зъби и се сгълчах наум за сладострастните мисли.