Шогун

Бе решил да побегне веднага щом излезе през портата, ала когато наближи, самураите го обградиха плътно като в обръч и така заедно стигнаха набелязаното от него място. Огромна тълпа — много спретната, с червени, жълти и златисти слънчобрани — се бе насъбрала отвън. Единият затворник вече бе завързан за кръста и в момента вдигаха кръста нагоре. До всеки бе застанал по един ета и дългите им копия блестяха на слънцето.

Блакторн забави крачки. Самураите го обградиха още по-плътно и по този начин го накараха да ускори ход. Той реши с изтръпналия си мозък, че по-добре да умре сега, бързо, и се приготви да се хвърли срещу най-близкия меч. Но нямаше тази възможност, тъй като самураите обърнаха гръб на площадката за екзекуция и се запътиха към улиците, които извеждаха към града и крепостта.

Блакторн зачака със затаен дъх да се увери, че това е така. Минаха през тълпата, която отстъпи назад и се закланя, и ето че излязоха на улицата. Нямаше грешка.

Той се почувствува като новороден.

Когато му се възвърна дар — словото, попита: „Къде отиваме?“ — без да обръща внимание, че говори на английски и никой няма да го разбере. Усещаше главата си лека, краката му едва докосваха земята, каишките на сандалите не му убиваха, допирът на кимоното не го дразнеше. Дори е много приятно, помисли си той. Може би е прекалено проветриво, но когато времето е хубаво като днес — най-подходящата дреха за квартердека!

— Господи, колко е приятно да си поговоря пак на английски — обърна се той към самураите. — Исусе Христе, мислех, че вече съм загубен. Това бе осмият ми живот. Известно ли ви е това, приятели? Остана ми само един. Но нищо! Лоцманите имат поне по десет живота, така твърдеше Олбан Карадок.

Самураите като че започнаха да се дразнят от неразбираемото му бръщолевене.

Я се вземи в ръце, каза си той. Не ги настройвай излишно срещу себе си.

Чак сега забеляза, че до един бяха в сиви униформи. Хора на Ишидо. Беше питал отец Алвито как се казва противникът на Торанага и Алвито отговори: „Ишидо.“ Това бе малко преди да му наредят да стане и да го отведат. Дали Сивите не бяха хора на Ишидо? А Кафявите — на Торанага?

— Къде отиваме? Там ли? — посочи той крепостта, която се извисяваше над града. — Там, хай?

— Хай — кимна водачът с главата си, която много напомняше на гюлле. Брадата му беше посивяла.

— Какво ли ще иска от мен Ишидо — запита се Блакторн.

Завиха по друга улица и продължиха да се отдалечават от пристанището. И тогава го видя — малък португалски бриг, с развято синьо-бяло знаме. Двадесет топа на главната палуба, а на носа и кърмата — по един двадесет-фунтов. „Еразъм“ с лекота би му видял сметката, каза си Блакторн. Какво ли прави екипажът ми там, в селото? Кълна се в Христовата кръв, бих искал да ги видя. Тогава ми беше приятно да ги оставя и да се върна в къщата, където беше Онна — искам да кажа Наку… А как се казваше стопанинът?… Ах, да, Мура-сан. Ами момичето — онова в леглото ми, и другото, с ангелската красота, което разговаряше на площада с Оми-сан? И то беше в съня ми, и то беше в казана…