Шогун

�арх в света! Нали бяхме дошли като приятели! Тъкмо тайко бе помолил испанска Манила да търгува директно с Япония и да наруши гнусния португалски монопол. Явно конфискацията беше някаква грешка, нямаше начин. Отидох с нашия капитан, защото говорех малко японски — в онези дни дори съвсем малко. „Сан Фелипе“ претърпя корабокрушението през 1597 година, сеньор. И езуитите — единият се казваше отец Алвито — имаха наглостта да ни предложат да служат като посредници в столицата Киото. Каква наглост! Нашият отец настоятел Фра Браганса се намираше в столицата като посланик — истински посланик на Испания в двора на тайко. При това преподобният Фра Браганса беше живял в Киото цели пет години, сеньор! Тайко лично бе помолил вицекраля в Манила да изпрати в Япония францискански монаси и посланик. Така че преподобният Фра Браганса бе пристигнал в отговор на тази молба. А ние от „Сан Фелипе“ знаехме, че можем да му имаме доверие — за разлика от езуитите. След много, много дни чакане тайко най-сетне ни прие — той беше едно дребно, грозновато човече — и ние го помолихме да ни върне стоките и да ни даде друг кораб или поне да ни качи на някой попътен кораб, за което нашият капитан предложи да заплати щедро. Срещата мина добре или поне на нас така ни се стори, а след това отидохме в нашия манастир в Киото да чакаме решението на тайко. Докато чакахме, през следващите няколко месеца продължихме да разкриваме на езичниците силата на словото господне. Отслужвахме литургии открито, а не през нощта, като крадци, както правят езуитите. — Гласът на Фра Доминго изрази цялото му презрение. — Обличахме одеждите си, а не се маскирахме като местни свещеници, както правят те. Довеждахме Словото до знанието на народа, на болните и бедните, а не като езуитите, които се въртят само около принцове. И нашето паство растеше. Открихме болници за прокажените, собствена църква и паството ни започна да процъфтява. И то много. Тъкмо щяхме да покръстим доста от кралете им, когато един ден бяхме предадени. Беше през януари и всички нас, францисканците, ни изправиха пред съда. Обвинителният акт беше подпечатан лично от тайко, сеньор — обвиниха ни, че сме нарушили законите им, че сме нарушавали спокойствието им, и ни осъдиха на смърт чрез разпъване на кръст. Бяхме общо четиридесет и трима души. Всичките ни църкви в страната трябваше да бъдат разрушени, паствата ни — разтурени. Но само францисканските, сеньор, не езуитските. Само нас. Бяхме наклеветени. Езуитите бяха наговорили какви ли не лъжи на тайко — че сме били конквистадори, че сме искали да превземем страната — а всъщност езуитите са тези, които са молили негово превъзходителство, нашия вицекрал, да изпрати армия от Манила. Аз лично видях писмото! Подписано от техния отец настоятел! Те са дяволи, конто се преструват на слуги на църквата и Христа, но всъщност служат само на самите себе си! Жадни са за власт — власт на всякаква цена. Крият се зад маската на бедност и набожност, а всъщност се хранят като крале и трупат богатства. Какво да ви говоря, сеньор — истината е, че завидяха на големите ни паства, на църквата ни, на нашата правда и начин на живот. Даймиото на Хидзен, Дом Франсиско — истинското му име е Харима Тадао, но при покръстването си получи името Дом Франсиско — се застъпи за нас. Той е също като крал — всички даймио са крале. Та той е францисканец и се застъпи за нас, но напразно. Най-накрая двадесет и шест от нас умряха като мъченици. Шестима испанци, седемнадесет новопокръстени японци и трима други. Преподобният Браганса бе измежду тях, а сред японците имаше и три съвсем млади момчета. Ах, сеньор, правоверните се стекли с хиляди през онзи ден. Петдесет, сто хиляди души станали свидетели на това свещено мъченичество в Нагасаки — така ми разказваха по-късно. Беше сурова февруарска утрин през една сурова година: година на земетресения, тайфуни, наводнения, бури и пожари, така че ръката божия се спусна тежко върху Великия убиец и дори смаза крепостта му Фушими, когато разтърси земята. Беше страшно, но величествено да видиш как божият пръст наказва езичниците и грешниците. Така умряха мъченически, сеньор, шестима добри испанци. Опустошиха църквата и паството ни, затвориха болницата ни. — Лицето на стареца помръкна. — Аз… аз също трябваше да съм сред мъчениците, но нямах тази чест. Накараха ни да тръгнем пеша от Киото и като стигнахме Осака, затвориха няколко души в една от мисиите ни, а на останалите… на останалите отрязаха по едно ухо и ги накараха да преминат по улиците на града като най-обикновени престъпници. След това поведоха благословените братя на запад. Цял месец са вървели. Благословеното им пътуване завършило на един хълм — Нишидзаки, който гледа към голямото пристанище на Нагасаки. Молих самурая да ме пусне с тях, но той, сеньор, ми нареди да се върна в мисията тук, в Осака. Без никаква причина. Няколко месеца по-късно ни затвориха тук. Бяхме трима, но аз бях единственият испанец. Останалите бяха новопокръстени японци. След няколко дни стражата ги повика. Но моето име и досега не са го извикали. Може това да е волята божия, а възможно е също така тези мръсни езуити да ме държат жив само за да ме измъчват — те, които ми отнеха възможността да стана мъченик редом с моите братя. Трудно е, сеньор, да бъдеш търпелив. Много е трудно…