Дългият път надолу

Мартин изпъшка и изви очи. Човек би си казал, че е по-умен от Джес, но той така и не успя да спечели спор с нея, а ето че сега тя пак си наложи своето.

— Причината хората да затварят вратата, е защото искат да свършат тази работа насаме — намеси се Джейджей. — Може би имат нужда да се усамотят и когато им се прииска, да се самоубият.

— Значи ти се опитваш да кажеш, че трябва да ги оставим да правят каквото искат ли? — попита Джес. — Защото според мен, това не е правилно. Може би тази вечер ще успеем да спрем някого.

— И как точно пасва това на идеите на приятелчето ти? Доколкото успях да разбера, ти си на мнение, че когато стане въпрос за самоубийство, трябва да оставиш пазара да решава — опита се да я засече Мартин.

Говорехме за някакъв мъж без име, наречен Безкуче, който казал на Джес, че да обмисляш самоубийството си е нещо здравословно, че всеки трябва да си помисли по този въпрос.

— Не съм казала такова нещо…

— Извинявай. Парафразирах. Мислех, че не ни е позволено да се намесваме.

— Не, не. Можем да се месим. Намесата е част от процеса, разбираш ли? Човек просто трябва да се замисли, а след това, няма значение. Ако спрем някого, значи боговете са проговорили.

— Ако аз съм бог — каза Мартин, — определено бих използвал такава като теб за свой говорител.

— Мръсотии ли се опитваш да ми пробутваш?

— Не, просто обяснявам.

Джес остана доволна.

— Отиваме ли да потърсим някого? — попита тя.

— А как ще го търсим? — попита я Джейджей.

— Сигурно тук има някой.

Огледахме кръчмата. Минаваше седем и още нямаше много хора. В ъгъла до мъжката тоалетна бяха седнали двойка младежи в костюми, които се смееха, вперили поглед в един мобилен телефон. На масата до бара се бяха настанили три млади жени, разглеждаха снимки и се смееха. До нас млада двойка се смееха просто така, а мъж на средна възраст се бе подпрял на бара и четеше вестник.

— Прекалено много смях — каза Джес.

— Човек, който си мисли, че есемесите са смешни, няма да се самоубие — каза Джейджей. — Той не мисли за нищо важно.

— Аз съм виждала смешни есемеси — възропта Джес.

— Именно — обади се Мартин. — Не съм сигурен, че това опровергава думите на Джейджей.

— Млъквай — нареди Джес. — Ами онзи дето чете вестника? Сам е. Сигурно е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Джейджей и Мартин се спогледаха и се разсмяха.

— Най-доброто, на което можем да се надяваме ли? — попита Мартин. — Значи според теб трябва да разубедим някого, решил да се самоубива, независимо какво е мнението му по този въпрос.

— Ония кретени, дето се хилят, няма да се качат горе, нали? Този ми се струва по-задълбочен и опасен.

— Той чете страницата с надбягванията в ши… „Сън“ — обясни Мартин. — След малко приятелят му ще се появи, двамата ще обърнат по петнайсет бири и ще мушнат по едно къри.