Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
Тогава изпитах още по-голяма благодарност към Безкуче. Защото той ме бе научил на този задълбочен и ясен начин на мислене, начин, който ми позволяваше да видя нещата такива, каквито са в действителност. Така че, макар и мама да не виждаше нещата такива, каквито са, и да нямаше представа, че гласуващите за „Поп Айдъл“ не могат да докажат защо имат право да живеят, тя виждаше неща, които бяха добри за нея и не й позволяваха да се държи толкова гадно.
А сега, благодарение на обучението на Безкуче, бях достатъчно мъдра, за да я приема каквато е, без да й казвам, че е тъпа или че дрънка глупости.
Мартин
Сигурно ще попитате кой би нарекъл детето си Пачино? Родителите на Пачино, Хари и Марша Кокс, ето кой.
— Мога ли да те попитам как си получил името си? — попитах аз Пачино, когато се запознахме.
Той ме погледна, удивен, но може би трябва да уточня, че Пачино се удивлява на всеки въпрос. Беше едър с криви зъби и имаше някакъв тик на очите, така че фактът, че му липсваше интелигентност, бе истинско нещастие.
Ако имаше човек, на когото трябваше да се плати компенсация за липса на чар и красота, това бе Пачино.
— К’во гу’риш?
— Откъде идва името ти?
— Откъде ли?
Самата мисъл, че имената идват отнякъде, му се стори непонятна; все едно че го бях попитал откъде са се взели пръстите на краката.
— Има един известен филмов актьор, който се казва Пачино.
Той ме погледна.
— Ами?
— Чувал ли си за него?
— Не.
— Значи не си кръстен на него.
— Не знам.
— Никога ли не си питал?
— Не. Нищо не питам за ник’ви имена.
— Ясно.
— А твойто уткъде е?
— Мартин ли?
— Да.
— Откъде идва ли?
— Да.
В първия момент го зяпнах. Не знаех какво да отговоря. Като изключим очевидния отговор — че идва от родителите ми, както Пачино се бе сдобил със своето (въпреки че и тази информация щеше да го удиви) — можех само да му кажа, че моето е от френски произход — както неговото бе от италиански. Следователно щеше да ми е трудно да обясня защо името му звучи смешно, а моето не.
— Ето, виждаш ли. Труден въпрос. Не си мисли че съм тъп, ’щот не мо’а да отговоря.
— Не, не, разбира се.
— Иначе и ти си тъп.
Май такава възможност не бе за изключване. Започвах да се чувствам като тъпак по много причини.
Пачино беше ученик в осми клас в училище в моя квартал и аз трябваше да му помагам с четенето. Предложих да му помагам след разговора със Синди и след като видях малка обява в местния вестник. Пачино бе първата ми спирка по пътя към самоуважението. А този път е доста дълъг, така е, но все се надявах, че Пачино може да се окаже някъде по-напред. Ако приемем, че самоуважението се намира в Сидни, а аз тръгна от станцията на метрото на Холоуей Роуд, то тогава Пачино бе първата ми спирка за нощуване, където самолетът се налагаше да зареди. Бях реалист и виждах, че той няма да ме избута чак до крайната цел, но самото желание да седна с едно глупаво, при това грозно дете за час, представляваше поне няколко хиляди километра. По време на първата ни среща, докато се препъвахме и на най-простичките думи, разбрах, че той по-скоро прилича на Кледониън Роуд, отколкото на Сингапур и ме очакват още двайсет и кусур спирки на метрото, преди да се добера до гадното летище Хийтроу.
Започнахме с отвратителна книга за футбола, защото той настоя да четем от нея, разказ с едър шрифт за момиче с един крак, което успяло да преодолее недъга си и сексизма на съотборниците и станала капитан на училищния отбор. Не мога да не призная на Пачино, че щом разбра накъде духа вятърът, прояви пълно презрение.
— Тя ще забие най-важния гол в някой голям мач, нали? — попита той, без да крие отвращението си.
— Страхувам се, че ще стане точно така, да.
— Тя нали е само с един крак?