Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
— Така е.
— И е момиче.
— Да, момиче е.
— Кое е това училище?
— Добър въпрос.
— Нали затова питам.
— Искаш да знаеш името на училището ли?
— Да. Искам да отида там с приятелите си и да им се изсмея, защото имат момиче с един крак в отбора.
— Според мен това не е истинско училище.
— Значи историята не истинска.
— Не.
— Мамка им, няма да се занимавам с т’ва.
— Добре. Иди и си избери нещо друго.
Той провлачи крака към полиците на библиотеката, но не си намери нищо интересно.
— Ти от какво се интересуваш?
— От нищу.
— Съвсем нищо ли?
— Обичам плодове. Мама разправя, че съм шампион ядач на плодове.
— Така. Поне има нещо, за което да се хванем.
Оставаха още четирийсет и пет минути от часа ни.
Какво да направя? Как да започна да одобрявам себе си, за да ми се прииска да продължа да живея? И защо часът ми с Пачино не свърши това, което трябваше? Отчасти обвинявах него. Той не искаше да учи. Не беше от децата, каквито аз си представях. Надявах се да попадна на някое забележително интелигентно дете, което си има някакви домашни проблеми, някой, който има нужда от един час на седмица допълнителни уроци, за да се превърне в гения на класа. Исках моят час да го тласне от бездната на бъдеще с хероин към бъдеще в Оксфорд. Ето такова дете исках, а вместо това ми пробутаха един, дето се интересува само от ядене на плодове. В такъв случай за какво да чете? На вратата на мъжката тоалетна има международен символ, а той винаги може да накара майка си да му разкаже какво дават по телевизията.
Може би това бе идеята, да се заема с нещо напълно безполезно. Може би, ако знаете, че вършите нещо, което очевидно няма смисъл, ще се харесвате повече от човек, който винаги и във всичко помага на хората. Може би аз ще се почувствам по-добре от русия болногледач и ще мога да го предизвикам отново, но този път аз ще обера точките. Пестиш години наред и можеш да профукаш всичко само за една вечер. Само за няколко месеца бях пропилял четирийсет и кусур години и сега се налагаше да започна да спестявам отново. Прецених, че Пачино си струваше десет пенса на седмица, така че щеше да мине доста време, преди да си позволя да изляза в града.
И така. Нека да завърша изречението тук: „Много е трудно да научи човек Пачино да чете“. Или дори: „Много е трудно да станеш нов човек, частица по частица, без да имаш книжка с инструкции и без да имаш представа къде трябва да поставиш най-важните части“.
Джейджей
Лизи и Ед ми купиха китара и арфа и стойка за дискове от един готин магазин на Денмарк Стрийт; а когато поехме към Хийтроу, Ед каза, че искал да ми купи билет, за да се прибера.
— Още не мога да се прибера, човече.
Канех се да се сбогувам с него, но пътуването с метрото беше толкова противно дълго, че се заговорихме за друго и престанахме да обсъждаме кое тъпо списание да си купи.
— Тук не те чака нищо. Върви си у дома, направи банда там.
— И тук си имам банда.
— Къде е?
— Знаеш. Момчетата.
— Това банда ли е според теб? Тези загубеняци и скапани… извратеняци дето ги видях в „Старбъкс“?
— И преди съм бил в една банда със загубеняци и извратеняци.
— В моята банда никога не е имало извратеняци.
— Ами Долар Бил?
Долар Бил беше първият ни басист. Беше по-възрастен от повечето от нас и трябваше да го спасяваме след един инцидент със сина на училищния портиер.
— Поне Долар Бил можеше да свири, гадината долна. А твоите приятели какво могат?
— Те не са такава банда.
— Те не са никаква банда. И какво, нещата завинаги ли ще останат така? Ще висиш с онези отрепки, докато пукнеш ли?
— Не, мой човек. Само докато всички се оправят.
— Докато всички се били оправели, значи? Онова момиче е пълен изкукуригал дегенерат. Оня тип никога повече няма да посмее да се покаже пред хората. Ами дъртата с детето, дето едвам диша. Кажи ми кога ще се оправят? По-скоро трябва да се надяваш, че ще се скапят до един. Тогава просто ще скочат от онази проклета сграда, а ти ще си отидеш отново вкъщи. Това е единственият хепиенд, на който можеш да се надяваш.
— Ами ти?
— Тази шибана история няма нищо общо с мен.
— Кажи ми какъв ще бъде твоят хепиенд?
— Какви ги плещиш?
— Искам да знам на какъв хепиенд се надяват останалата част от хората. Кажи ми какво ме дели от тях. ’Щото Мартин, и Морийн, и Джес са напълно прецакани, само че ти… Ти си имаш работа и включваш кабелната телевизия на хората. Къде ще те отведе това?