Избраница

Лорлън осъзна, че е невъзможно да го отрече и погледна към камата на масата. Зачуди се какво ли ще се случи сега. Дали беше дошъл моментът да умре? Как би го обяснил Акарин? Ако Ротан и Сония заподозряха истината и разкриеха престъплението на Акарин...

Твърде късно осъзна, че Акарин може би е чул мислите му. Вдигна поглед, но лицето на приятеля му не изразяваше нито тревога, нито подозрение, а единствено очакване. Това му даде капчица надежда.

- Откога? - притисна го Акарин.

- Повече от година - призна си той.

-Как?

- Една вечер дойдох тук. Вратата беше отворена и аз видях светлина под стълбището, затова тръгнах надолу. Когато видях какво правиш... това ми подейства като шок. Не знаех какво да мисля.

- Какво точно видя?

Подбирайки с усилие думите си, Лорлън описа онова, което бе видял в спомените на Сония. Докато говореше, той очакваше да зърне по лицето на Върховния повелител поне отсянка на срам, но видя единствено раздразнение.

- Някой друг знае ли за това?

- Не - отвърна бързо Лорлън, надявайки се, че ще успее да прикрие Сония и Ротан, но Акарин присви очи.

- Лъжеш ме, приятелю мой.

- Не лъжа.

Акарин въздъхна. Лорлън запомни ясно тази въздишка.

- Колко жалко.

Лорлън се приближи и погледна приятеля си, опитвайки се с всички сили да звучи убедително.

-Акарин, трябва да ми повярваш. Не съм казал на никого. Това ще причини раздор в Гилдията! Аз... не знам, защо си играеш с тази... забранена магия. Мога само да се надявам, че имаш добра причина. Иначе щеше ли да стоиш сега тук?

- Значи ми вярваш?

- Да.

- Тогава ми покажи истината. Трябва да знам кого прикриваш, Лорлън и трябва да разбера какво знаеш.

Акарин протегна ръце към главата му и Лорлън стреснато осъзна, че Върховният повелител възнамерява да прочете мислите му.

Той сграбчи ръцете на Акарин и ги отблъсна встрани, ужасен, че приятелят му може да поиска нещо подобно.

- Ти нямаш право...

Пръстите на Акарин се прегънаха в познатия жест и тогава Лорлън изгуби и последната си вяра в приятеля си. Магическата сила го блъсна назад и той се озова в креслото, неспособен да помръдне.

- Не го прави, Акарин!

Но устните на Акарин бяха притиснати в тънка линия.

- Извинявай, стари приятелю. Трябва да знам истината.

След това пръстите му се притиснаха към слепоочията на Лорлън.

Как е възможно това? Сякаш не беше проникнал в съзнанието ми, но всъщност беше там. Как успяваше да прочете мислите ми?

Лорлън потрепери при спомена за това, отвори очи и впери поглед в стената на спалнята си. Сви юмруците си и почувства някаква странна метална обвивка около пръста си. Повдигна ръка и стомахът му се сви, когато червеният скъпоценен камък проблесна на слабата светлина.

Всичко беше разкрито: какво бе видяла Сония, разчитането на истината, въвличането на Ротан и какво бе научил или разкрил Денил. До него не бе достигнала и капка от мислите или чувствата на Акарин. Едва след това, докато той вървеше напред-назад из гостната - дълго, повече от час - Лорлън разбра, че Акарин е силни развълнуван, но очевидно това въобще не беше повлияло на самоувереността му.