Жълтата кутия

Писарят не остана доволен от отговорите и поиска да види стаите, където бяха живели Бан и Хрис. Може би там щеше да намери нещо, което да му подскаже къде да ги търси. Монахът се усмихна, опитвайки се да прикрие досадата си и махна с ръка да го последва.

Минаха през просторна столова с дълга, очукана маса. По рафтовете около нея бяха подредени паници и купи, на стените висяха тигани, тенджери и връзки с подправки.

– Задоволяваме се с каквото успеем да намерим – обясни монахът и поведе госта си към горния етаж. – Това – Марк посочи лявата врата в началото на дълъг коридор, от където се понесоха викове и глъчка, е спалнята на момчетата. Точно срещу тях е тази на момичетата. В дъното са килерите, две стаи за обучение, под тях са кухните и складовете. В мазето има още една стая за учене. Там не се допуска всеки, а само тези, които показват определени заложби в някоя област. Дориян лично ги обучава. Много малко деца успяват да стигнат до този клас. Смята се за един вид привилегия. Бан и Хрис бяха в групата му. Жалко, че избягаха. Наистина е полезно за децата, макар че някои от тях да решават, че са нещо повече от останалите и това понякога създава проблеми. От друга страна така си личи кой от какво тесто е замесен. Както казва Дориян – "Няма по-добър начин да разбереш какъв е човек, като го отлъчиш от останалите." – без да спира да бърбори, монахът отвори вратата на момчешката спалня и се опита да надвика шума. – Тишина! Всички по леглата! Имаме гости!

Момчетата погледнаха за миг новодошлите, след което отново се впуснаха в игрите си.

– Опитваме се да ги възпитаваме в послушание, но на техните години е много трудно да седят мирни – въздъхна Марк и поведе Климент. – Внимавайте къде стъпвате.

Писарят кимна с глава.

– Леглата на Бан и Хрис бяха ей там, в левия ъгъл – посочи монахът. – Но се съмнявам, че ще намериш нещо интересно. Тук всички сме бедни като църковни мишки. За сметка на това поддържаме чистота. Одеалата се сменят и перат на всеки две седмици, сламениците се изнасят поне веднъж на десет дни и се опушват срещу паразити. Всяко лято боядисваме стените с вар.

Климент кимна и прекоси помещението с широка крачка. Прескочи захвърлените на пода стари обувки и дрехи, отмести се, за да пропусне няколко гонещи се с викове момчета и накрая стигна до леглата на Бан и Хрис.

Легла бе твърде силно казано. На пода върху няколко дъски бяха хвърлени два стари сламеника, покрити с парче захабен плат. До стената, свити на топка, се гушеха сиви, многократно кърпени одеала. Възглавници нямаше.

– Чудя се, как още не са им отмъкнали завивките – брат Марк бе последвал писаря. – Сигурно ги е страх. Бан и Хрис не се даваха лесно. Но и това ще стане след някой друг ден, когато окончателно се убедят, че са избягали и повече няма да се върнат. Толкова много усилия, хвърлени напразно...