Спящата кукла [bg]

Даниел Пел надникна през пролуката между пердетата на един от предните прозорци. Видя Рейнолдс да разговаря по безжичен телефон, като крачеше от една стая в друга с бутилка вино в ръката. Някаква жена — вероятно съпругата му — тъкмо влизаше в кухнята. Смееше се.

Пел си беше мислил, че в наши дни е лесно да намериш когото и да било — с тези компютри, Интернет. Откри полезна информация за Катрин Данс, но Джеймс Рейнолдс беше невидим. Телефонът и адресът му не бяха в нито един указател, нито в архива на адвокатската колегия.

Предполагаше, че ще го открие в архивите на съда, но не можеше да се върне в сградата, от която бе избягал преди два дни. Освен това нямаше много време. Трябваше да си свърши работата в Монтерей и да се маха.

Изведнъж обаче му хрумна нещо и той отвори архивите на местните вестници в Интернет. Намери обява за сватбата на дъщерята на прокурора. Обади се в ресторанта, където се беше провела церемонията — „Дел Монте Спа анд Ризорт“ — и узна името на фирмата, организираща празненството — „Брок Къмпани“. С едно кафе и малко сълзотворен спрей измъкна от Сюзан Пембъртън документацията, в която се съдържаха данните на човека, поръчал тържеството — Джеймс Рейнолдс.

Ето как се озова тук.

Вътре настъпи някакво раздвижване.

В къщата имаше още някой — младеж около трийсетте. Може би синът на Рейнолдс — братът на булката. Разбира се, Пел щеше да убие всеки, когото намери в къщата. Не го интересуваше кой е вътре, просто не можеше да остави никого жив. Колкото повече убийства, толкова по-удобно за него и Джени да се измъкнат. Щеше да ги заплаши с пистолета и да ги събере в някоя малка стая — банята или килера — после щеше да използва ножа, така че никой да не чуе изстрели. При малко късмет труповете нямаше да бъдат открити, преди да свърши другата си мисия на Полуострова.

Прокурорът затвори телефона и понечи да се обърне. Пел се отдръпна от прозореца, провери пистолета си и натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки, шум. Нещо засенчи шпионката. Пел стоеше на открито, за да видят униформата му.

— Да? Кой е?

— Господин Рейнолдс, аз съм полицай Рамос.

— Кой?

— Полицаят, който ви охранява. Трябва да ви кажа нещо.

— Една секунда. Да махна нещо от печката.

Пел стисна пистолета си. Почувства, че съвсем скоро една голяма нужда ще бъде облекчена. Изведнъж започна да се възбужда. Нямаше търпение с Джени да се върнат в „Сий Вю“. Може би нямаше да изтрае до мотела. Можеха да го направят на задната седалка. Отдръпна се в сянката на едно голямо чепато дърво до вратата; усещането за тежкия пистолет в ръката му доставяше удоволствие. Мина една минута. Още една. Той почука на вратата.