Плячката [bg]

— Колко дълго… — започвам нов въпрос.

— Десетилетия. Тук сме от десетилетия — обяснява. — Следва дълга пауза. По лицето му пробягва бегла следа от разкаяние, пробуждането на отдавна заспало съзнание.

— И да, имало е родилни дефекти през годините. Случва се след толкова ограничена общност в дългосрочен план. Тъжно, но неизбежно последствие. За което ние винаги се погрижваме бързо. Далече от очите, далече от ума.

По гърба ме полазват ледени тръпки, фигурата с качулката, която бързаше към Познавариума с новородено в ръце две вечери по-рано.

Кругман си сипва ново питие, а уискито се разплисква извън чашата и мокри пръстите му. Той продължава да сипва, без да го е грижа.

— Защо не махнеш това осъдително изражение от лицето си? Ти би сторил същото. Нямаш представа за напрежението, на което бяхме подложени, когато се случеше да не покрием бройката — заявява той с нацупени устни.

— Отнемаха ни храната. Веднъж по време на слаб период решиха да ни дадат да разберем. Заедно с цялата доставена храна имаше една ябълка. Съвсем обикновена на вид, но в нея тайно беше забит малък бръснач, заразен със слюнка от здрачник. Едно от момичетата се инфектира, когато отхапа от нея. Преобрази се. — Той се изкикотва. — И ние най-накрая осъзнахме защо от двореца ни принудиха да построим Познавариума месеци по-рано.

Погледите ни се срещат в отраженията ни в стъклото.

— Това представляваше предупреждение за нас. Да ни държи на ниво. След този случай затегнахме редиците. Увеличихме… продуктивността. Краката на момичетата бяха обработени, за да ги спрем да се скитат или да напускат. Момчетата бяха отпращани все по-млади и по-млади. Научихме се да мием с маркучи влаковите вагони и да се уверяваме, че всичко е чисто от… зараза.

Две млечно бледи тела се плъзват по стъклото. Изчезват така бързо, както са се появили, като оставят след себе си тънки лепкави следи.

Сиси приближава към мен и завърта лицето ми към своето.

— Джийн — заговаря. Изглежда, сякаш е остаряла с десет години. — Да вървим. Нека просто да вървим.

— Или пък може да останете. — Очите на Кругман имат плашещо млад вид, като че някое малко момче наднича от клетката на тлъстините, бръчките, окосмяването по лицето и тъмните кръгове, причинени от угризения и страх. — Моля ви, останете. Всичко свърши. И аз го приех. Просто не искам да умра сам.