Земя на славата [bg]

Адан не го прекъсна. Усети, че Юлий е на прага на нещо важно, и се наведе напред на стола си, за да слуша. Гласът на Юлий беше хипнотизиращ, почти като шепот.

— Земята се взема с кръв. Изнасилват се жени, убиват се мъже. Всеки ужас, който можеш да си представиш, хилядократно умножен, но после свършва и победителите се настаняват на земята. Обработват я, изграждат градове и създават закони. Хората страдат, Адан, независимо дали ти харесва, или не. После идва справедливостта и правото на закона. Тези, които грабят съседите си, биват екзекутирани, отхвърляни от останалите. И трябва да бъдат, защото дори завоевателите остаряват и ценят мира. Кръвта на нашествениците се смесва с тази на местните хора и след хиляда години те не са нито келти, нито картагенци, нито дори римляни. Те са като… виното и водата, невъзможно е да бъдат отделени. Това започва с битката, но това се случва при всяка вълна, Адан. Ще ти кажа, ако някога намеря земя, която да не е калена с огън, и ще ти покажа диваците, на които ще построим градове.

— Вярваш ли в това? — попита писарят.

Юлий отвори очи, черните му зеници блестяха.

— Не вярвам в меча, защото мога да го видя, Адан. Това е простата истина. Рим е много повече от железни мечове и силни мъже. Ще ги доведа тук, въпреки че се опъват. Галия ще страда под моята ръка, но когато приключа, ще съм ги направил по-велики, отколкото са си представяли.

Изпратеният от Марк Антоний вестоносец спря на вратата и тихо се изкашля, за да привлече вниманието им. И двамата подскочиха, изтръгнати от унеса си, и Юлий изръмжа и се хвана за главата.

— Намери ми студен парцал и виж дали Кабера няма някое от неговите прахчета за болка — каза той на младежа. После погледна Адан и видя, че се е намръщил.

— Това е странна гледна точка, господарю — осмели се да каже младият испанец. — Мога да разбера защо мислиш по този начин, след като армията ти е готова да прекоси Галия. Но това ще е малко успокоение за семействата, които ще загубят мъжете си в следващите дни.

Юлий усети пристъп на гняв, въпреки отвратителното главоболие.

— Мислиш ли, че те се поздравяват едни други с цветя, докато ние с теб стоим тук? Племената са се хванали за гърлата. Морбен е само на четирийсет години, а вече е един от старците в племето си. Помисли за това! Войните и болестите ги отнемат, преди да побелеят. Може и да ни мразят, но се мразят едни други многократно повече. Нека оставим този разговор за друго време. Трябва да ти издиктувам писмо за Ариовистус. Ще помолим този „приятел на Рим“ кротко да отстъпи от земите, които е завоювал, и да се махне от Галия.

— Смяташ ли, че ще го направи?

Юлий не отговори, а му направи знак да вземе табличката за писане и започна да диктува писмо до царя на суебите.