Вторият периметър [bg]

— Тц — поклати глава Махоуни. — Нека си останем тук на бара. Дръпни един стол…

После, без да обръща внимание на нацупения си гост, който явно не обичаше високите столчета, махна на жената зад бара.

Червенокосата красавица, някъде около четирийсетгодишна, на млади години явно си беше вадила хляба като топлес танцьорка в заведения с по-ниски цени и по-скромни претенции.

— Още един бърбън, Джон? — попита с усмивка жената. Махоуни харесваше усмивката й — секси и леко носталгична. Как си живеехме някога, сякаш казваше тя.

Забеляза шока на Морган от фамилиарното обръщение. Явно беше от хората, които не приемат липсата на уважение от страна на нисшестоящите. Което беше доказателство, че Хадли Морган не знае какво означава да печелиш уважението на околните.

— Разбира се, скъпа — усмихна се на барманката той. — Каква е твоята отрова, Морган?

— Аз не пия, господин председател.

— Защо ли не съм изненадан? — насмешливо отвърна Махоуни.

— Да ви предложа газирана вода, сър? — попита червенокосата. — Или предпочитате кафе, безалкохолно?

— Минерална вода в бутилка — отвърна Морган, избягвайки да я гледа в очите.

— Веднага, сър — кимна жената, потупа месестата лапа на Махоуни и леко му намигна. — Ей сега ще ти донеса питието, сладурче.

— Хубавица — въздъхна след нея Махоуни. — Ако можеше да я видиш как изглеждаше на двайсет!

— Предполагам — каза Морган.

Махоуни изчака да им изпълнят поръчката и започна:

— Виж какво, Морган… Не намирам нищо нередно в начина, по който си стиснал топките на Дени Кокран, за да го принудиш да гласува както му наредиш. Такива са правилата на играта…

— Не знам за какво…

— Но не и да го изнудваш с внучетата му… Тук вече си прекрачил границата!

— Господин председател, аз…

— Харесвам Дени и в последно време доста поразсъждавах върху ситуацията, в която е попаднал. И стигнах до заключението, че няма да е лесно да ти се отплатя както трябва, защото си светец! Пълна скука! Не пиеш, не играеш комар, имаш прекалено много пари, за да приемаш подкупи — поне такива, които по традиция се предлагат в плик. Естествено, не ходиш и по кучки. Казано с други думи, ти си костелив орех, Морган! После ми хрумна нещо интересно… Какъв порок може да има един толкова… толкова антисептичен човек като теб?

Махоуни опразни чашата си на една глътка и измъкна пура от джобчето на сакото. Морган понечи да каже нещо, но председателят вдигна ръка — знак, че трябва да изчака ритуала със запалването. После издуха отровно облаче над главата му и продължи:

— Вчера имах разговор с един от младите си сътрудници. Опитах се да му внуша да бъде по-внимателен с всичките тези имейли, дето ги изпраща. Защото напишеш ли нещо на проклетия компютър, то винаги си намира начин да остане някъде там, между жиците или бог знае къде. Знаеш ли това, Морган? Знаеш ли, че дори когато натиснеш оня клавиш с надпис „изтрий“, шибаните имейли само се преструват, че са изчезнали? Но на практика се скриват някъде в машината, пустите му електрони! И човек винаги може да ги намери, стига да знае къде да ги търси. Така се случи и с мен, Морган…