И след това… [bg]

Гарет извърна глава към стъклената врата, за да се увери, че никой не го гледа. Тогава угаси дежурната лампичка, която блестеше над леглото. За свое голямо облекчение не различи никакъв ореол от бяла светлина над главата на детето.

Бен може би нямаше да се събуди след десетина минути, но във всеки случай нямаше да умре.

Гарет реши да опита и още нещо. Нещо, което правеше твърде рядко.

Приближи полека ръцете си към лицето на Бен…

Никога не бе споменавал за тази си способност пред Натан. Бе нещо особено, което все още не владееше изцяло. Не бе истинско качество, нито дарба. Просто допълнително умение, което Вестителите можеха да придобият с времето. Нещо, което наистина бе трудно да се определи. Една малка вратичка, която се открехваше за миг в съзнанието му, някакъв проблясък, бърз и внезапен като светкавица. Понякога бе съпроводено и от болка, сякаш тялото му за миг се изпразваше от цялата си енергия, но то бе само за частица от секундата. Миг по-късно всичко отново бе нормално.

Но за да се получи, трябваше да има допир.

Ръцете на Гудрич вече бяха само на няколко милиметра от лицето на Бен.

Дълго време лекарят не бе осъзнал тази си способност. Дори и днес тя невинаги проработваше. Но понякога „надникваше в бъдещето“, успяваше да отвори вратата и знаеше какво ще последва. Виждаше го и това бе всичко, напук на всякакви разумни обяснения. Нещо като предчувствие.

Гарет погали челото на детето с върха на пръстите си и ярка картина просветна за миг в съзнанието му: Бен Грийнфийлд на около двадесет години, готов за парашутен скок.

Образът бързо изчезна и Гарет отново бе изключен от тази пророческа вселена.

Тъй като бе леко задъхан, седна за малко до детето, за да възвърне силите си, след което закопча палтото си и излезе от болницата.

В какви обстоятелства Бен Грийнфийлд ще скача с парашут на двадесет години? Понятие си нямаше. Ала във всеки случай можеше да бъде напълно сигурен в едно: това дете не само че нямаше да умре, но съвсем скоро щеше да излезе от комата.