Последният жив [Last Man Standing - bg]

Уеб подкара безцелно колата, но след няколко преки си каза, че няма да му навреди да поработи малко като редови полицай. Беше му много мъчно за Крие Милър и никак не завиждаше на онези, дето щяха да съобщят на жена му. Надяваше се поне, че Милър няма деца, но младежът изглеждаше като човек, който има. По дяволите, колко много мъка има в тоя живот, помисли си той.

Отби от околовръстното шосе, вля се в междущатската магистрала 395 по посока на север и прекоси реката по разнебитения мост на Четиринайсета улица, върху който навремето се бе стоварил самолет, неуспял да излети в снежната буря. Постепенно колата навлезе в една част от столичния град, където малцина уважаващи себе си данъкоплатци изобщо дръзваха да припарят, особено по това време на денонощието, освен ако случайно не се загубеха или пък не носеха служебен пистолет и полицейска значка.

Обстановката му беше позната. По същия път бяха минали с другарите му от екипа в последната нощ в техния живот. Уеб съзнаваше, че неговият привидно незабележим мъркюри с правителствени номера безпогрешно го издава като агент на ФБР, но пет пари не даваше за това. В продължение на цял час той обикаля напред-назад из квартала, като не пропусна да огледа нито една глуха уличка, нито едно ъгълче, нито една пролука между сградите. На няколко пъти покрай него минаха патрулни коли, които търсеха нарушители или дебнеха плячката си като котки в птичарник.

Беше на път да се откаже, когато далеч напред, в светлината на един уличен стълб, някакво червено петно привлече погледа му. Той намали, отби до бордюра и измъкна верния си бинокъл. Може би това не значеше нищо, тук доста хлапета носеха на главите си отличителните кърпи на улични банди, като повечето бяха червени. Червено значи кръв — мрачна ирония на участниците в един кървав занаят. Ала след миг Уеб усети как сърцето му заби по-бързо. Момъкът носеше същите дрехи — отрязана на кръста тениска и бермуди, смъкнати под цепката на задника. Беше същият симпатяга, който продаваше непречистен кокаин и други подобни стоки в тъмната улица в онази нощ, когато екипът на Уеб се бе отправил на последния си поход.

Уеб угаси двигателя, остави колата да се движи по инерция, докато спре сама, и тихо слезе. Помисли си да вземе пушката от багажника, но после си каза, че и пистолетът стига. Пушката само щеше да му пречи. Той стисна дръжката на пистолета и бавно се запрокрадва по улицата, като се придържаше към сенките. На пътя му между него и хлапака имаше улична лампа. Тъкмо когато навлезе в осветения участък, отнякъде се чу писък. Хлапакът вдигна глава, видя го и удари на бяг. Уеб изруга наум и се спусна подире му.

— Какво бе, не щеш ли вече да ти изтъргувам пушката? — подвикна той.

Младежът свърна в една сляпа уличка. Уеб си каза, че не бива да го следва повече дори въоръжен, и се спря. Да попадне на такова място, в този час и без подкрепление — това бе все едно да обърне пистолета и да се гръмне сам. Не му бе никак лесно да се откаже, защото момъкът с кърпата на главата му трябваше, и то много. Логиката на Уеб му казваше, че може би тъкмо този хубавец бе включил дистанционно лазерното устройство, което на свой ред бе задействало картечниците. Но вече бе взел решението си. Някой друг път, моето момче. И тогава вече ще ти извия врата.