Гарион

Вървяхме по Северния път на керваните на запад към границата с Драсния. Беше есен и листата на трепетликите и брезите бяха позлатени. Това винаги изглежда прекрасно, но носи в себе си и предчувствие за зима, а на нас все още ни предстоеше да минаваме през планините около Яр Гурак.

Двамата с Поул бързахме, колкото можем, но когато стигнахме планините, късметът ни изневери. Ранен мразовит повей се спусна откъм Мориндланд и ни затрупа под метър и половина снежни преспи. Сковах набързо груб заслон от борови трупи и ние се скрихме от виелицата, която вилня три дни. След това отново продължихме по пътя си. Придвижването ставаше много бавно и характерът на Поул взе да си показва рогата по пладне на втория ден.

— Това е нелепо, татко! — сопна се тя. — Много добре знаеш, че има и други начини да стигнем там, накъдето сме тръгнали.

Поклатих глава.

— Тук сме на територията на ангараките, Поул, а това означава присъствие на гролими. Нека не вдигаме шум, щом не ни се налага. Ако времето се задържи такова, ще преминем без много проблеми.

Но, както и трябваше да се очаква, времето не остана меко. Друга виелица ни застигна, точно когато бяхме на хребета и се наложи да сковавам нов заслон. Трябва да е било по обед на следващия ден, когато при нас се яви посетител. Бурята свиреше около импровизираното ни скривалище, а снегът беше толкова гъст, та не виждахме по-далече от носовете си. Тогава дочухме глас, идващ от бялата пелена.

— Здравейте вие там, в лагера. Идвам към вас, затова не се вълнувайте.

Изглеждаше много възрастен мъж, сух и жилав, а сплъстената му бяла коса приличаше на снега, който покриваше всичко наоколо. Беше увит до ушите с кожи, а лицето му беше длъгнесто, с обветрена кожа и дълбоки бръчки. Очите му обаче не бяха на възрастен човек.

— Май сте я загазили — заключи той, когато се пребори със снежната вихрушка и дойде при нас. — Не усетихте ли, че се задава виелица?

Свих рамене.

— Мислехме, че ще можем да се справим.

— Не и в тези планини. Накъде сте поели?

— Към Драсния.

— Няма да успеете. Късно сте тръгнали. Май ще трябва да презимувате тук.

— Невъзможно — отсече Поулгара.

— Познавам тези планини, момиче. Чак до пролетта няма да можете да се доберете там, за където сте тръгнали.

Той ни хвърли бегъл поглед и въздъхна.

— Страхувам се, че нямате избор, ами по-добре елате с мен. — Не изглеждаше никак въодушевен от тази перспектива.

— Къде отиваме? — попитах го.

— Зимувам в една пещера на миля оттук. Е, не е точно пещера, но пък е по-добро от това, което имате тук. Мисля, че ще мога да ви подслоня за зимата. Поне ще има с кого да си говоря. Магарето ми е много добър слушател, но не ми отговаря често, когато му говоря.

(Обзалагам се, че Гарион и Силк си спомнят много добре този приятел. Натъкнахме се на него в същите планини на път за Ктол Мишрак.)

Никога не ни каза името си. Сигурно някога е имал име, но е напълно възможно да го е забравил. Той приказваше много през тази зима, която ни се стори безкрайна, но в думите му нямаше нищо съществено. Доколкото схванах, животът му беше преминал в търсене на злато по тези планини, но ми се стори, че всъщност не го издирва толкова упорито. На него просто му харесваше да живее в планината.