Живот на заем ((Небето няма избраници))

Борис се усмихна.

— Това не е толкова лошо, ако някой си го е помислил.

Значи, не иска да те загуби.

Тя го погледна. Устните й трепереха.

— Не искам да заплача — каза Лилиан.

Волков стоеше изправен до масата.

— Ти си само изтощена. Хапни нещо. Сигурен съм, че днес не си сложила нито хапка в устата си.

Тя вдигна глава.

— Нима изглеждам толкова зле?

— Не, душице. Но дори и да изглеждаш изморена, няколко часа сън при тебе винаги оправят всичко. Нима си забравила?

— Да — каза тя. — Много неща съм забравила. Но някои не съм.

Лилиан започна да се храни, но после остави всичко и извади огледалцето си. Внимателно заразглежда лицето си, очите си и тъмните сенки около тях. Какво й бе казал лекарят в Ница? Още преди да настъпи лятото, а може би и по-рано… ако продължава да живее по този начин. Лятото! Тук вече беше лято, но в планината то пристигаше по-късно. Разгледа лицето си още веднъж, а след това извади пудрата и червилото си.

Волков се върна.

— Успях да си намеря билет. Не всички места са продадени.

— Имаш ли легло?

— Още не. Но може би ще се освободи някое. Впрочем това не е и нужно — през целия път дотука спах.

Волков погали кучето, което бе клекнало до Лилиан.

— Засега, Волф, ще трябва да те пратим в багажния вагон, но скоро ще те откраднем оттам.

— Мога да го скрия в моето купе.

Борис кимна.

— Френските кондуктори са сговорчив народ. В Цюрих ще помислим какво ще правиш по-нататъка.

— Искам да се върна, Борис.

— Да се върнеш? Къде? — запита Волков предпазливо. Лилиан мълчеше.

— Аз се канех да се върна — каза тя на края. — Ако искаш вярвай, ако искаш — не.

— Защо да не вярвам?

— А защо трябва да вярваш?

— Някога постъпих също като тебе, душице. Преди много години. А после също се върнах.

Лилиан разтроши едно парченце хляб над чинията си.

— И нищо не помага, ако някой ти обясни всичко това предварително, нали?

— Абсолютно нищо. Човек трябва сам да го преживее. А иначе винаги ще го измъчва чувството, че е пропуснал най-важното. Решила ли си вече накъде ще поемеш от Цюрих?

— Ще постъпя в някой санаториум. В „Бела виста“ сигурно вече няма да ме вземат.

— Разбира се, че ще те вземат. Но ти напълно ли си уверена, че искаш да се върнеш? Сега си изтощена и се нуждаеш от почивка. Можеш да промениш решението си.

— Искам да се върна.

— Заради смъртта на Клерфе ли?

— Клерфе няма нищо общо с това. Още преди злополуката исках да се върна.

— Защо?

— По много причини. Вече не ги помня. Бяха толкова убедителни, че съм ги забравила.

— Ако искаш да останеш тук долу, не е хубаво да бъдеш сама. Аз мога също да остана.

Лилиан поклати глава.

— Не, Борис. Стига ми толкова. Искам да се върна. Но ти може би искаш да останеш? Толкова време вече не си бил тук.

Волков се усмихна.

— Всичко тук отдавна ми е познато…

Тя кимна.

— Вече чух за това. Сега и на мене ми е познато, Борис…

От Цюрих Волков се обади в санаториума.

— Та тя още ли е жива? — попита Далай Лама сърдито. — Е, добре, от мене да мине. Нека се яви.