Живот на заем ((Небето няма избраници))

— Нима в събота и в неделя тук никой не умира?

— Защо да не умира? В такива случаи места в гробището се купуват в понеделник.

— Прибавете сумата към сметката ми.

— Нима искате да запазите мястото за себе си? — попита портиерът недоверчиво.

— Не зная. Не желая повече да приказвам за това. Впишете в сметката ми и сумата, която сте заплатили. Впишете всичко. Но не желая повече да слушам за това! Не желая! Не разбирате ли?

— Както обичате, madame.

Лилиан се прибра в стаята си. Телефонът звънеше. Но тя не вдигна слушалката. Прибра останалата част от багажа си. В чантата си намери билета за Цюрих. Погледна датата. Влакът заминаваше същата вечер.

Телефонът зазвъня наново. Когато замлъкна, Лилиан изведнъж се почувствува обхваната от панически страх. Струваше й се, че е умрял не само Клерфе, но и всички други хора, които е познавала някога. „Борис също“ — помисли си тя. Кой знаеше какво се е случило с него? Навярно и той отдавна вече не бе сред живите, но никой не можеше да й каже това, понеже никой не знаеше адреса й, а вероятно и никой нямаше желание да й го съобщи.

Лилиан протегна ръка към телефона, но я отдръпна обратно. Не можеше да се обади на Борис. Поне сега не. Той нямаше да я разбере, щеше да си помисли, че тя го търси само защото Клерфе е мъртъв. Никога не би й повярвал, че е възнамерявала да напусне Клерфе. А и тя в никакъв случай не би му го казала.

Лилиан седеше притихнала на мястото си, докато сивият полумрак не пропълзя в стаята. Прозорците бяха отворени. Тя се прислушваше в шумоленето на дърветата и й се струваше сякаш чува бърборенето на злоради съседи. Портиерът й бе казал, че сестрата на Клерфе е заминала по обед. Бе време и за нея да отпътува.

Тя се изправи, не знаейки какво да предприеме. Не можеше да си тръгне, преди да е узнала дали Борис е жив. Не бе необходимо да разговаря със самия него. Можеше да се обади в семейството, при което той бе на квартира, и да помоли да го повикат, като съобщи някакво измислено име. Ако прислужничката не кажеше нищо и отидеше за него, значи, че той бе жив и тя можеше да затвори телефона, преди още да се е обадил.

Тя поиска номера. Измина доста време, преди телефонистката да позвъни и да й каже, че номерът не отговаря. Тя поиска да я свържат още веднъж, този път бързо и с предварително повикване.

Докато чакаше, тя слушаше как някой ходи навън в градината по насипаните с чакъл пътеки. Това и напомни за къщата на Клерфе. Вълна от нежност и отчаяние нахлу в душата й. Той й бе завещал къщата, без дори тя да знае това Но тя не й беше нужна. Къщата щеше да си остане празна и да продължи да се руши заедно със своите скулптурни орнаменти, освен ако не я конфискува сестрата на Клерфе, въоръжена с несъкрушимия морал на едностранчивата справедливост.

Телефонът иззвъня пронизително. Лилиан вдигна слушалката и чу възбудените гласове на телефонистките, говорещи нещо на френски. Всичко, което бе решила, мигновено се изпари от съзнанието й.

— Борис! — извика тя. — Ти ли си?

— Кой се обажда? — запита някакъв женски глас. Лилиан се поколеба за секунда, после каза името си.