Лунна красавица

Йона бе доста разсеяна по време на пътуването. Менструалният й цикъл бе нарушен, макар да нямаше оплаквания от друго, освен от морската болест, която я хвана с качването на кораба. Но това никога не бе й се случвало при пътешествията й по море. Магнъс отново бе отбелязал, че е отслабнала и пребледняла. После я бе дарил е усмивка, притискайки я плътно до себе си.

Не може да бъде истина, помисли си тя, докато лежеше, увита в топли кожи, в кърмата на кораба. Нима беше бременна…

Попътният вятър и благоприятните водни течения им позволиха да пристигнат бързо, като нито веднъж не бяха отклонени от поетия курс. Но когато слязоха на брега в земите на Синклер, никой не ги посрещна.

— Това не ми харесва — мрачно отбеляза Айнър.

— И на мен — добави Магнъс, вторачил поглед в криволичещата пътека, водеща към замъка Синклер. — Нещо не е наред.

Напрегнали слуха и зрението си, викингите и шотландците се заизкачваха нагоре по пътеката. Готови за бой, те изчакаха да се съберат всички на върха на скалата, преди да продължат към замъка.

— Почакайте — рече Йона, щом се приближиха до външната стена на крепостта. — Всичко е наред. Ето я и Спес.

Тя махна с ръка на братовчедка си, която, съвсем сама, бавно вървеше към тях. Отскубна се от Магнъс и се втурна към нея, без да обръща внимание на предупредителния му вик.

— Спес! Вече сме у дома. И Магнъс е тук. — С разтворени обятия Йона тичаше към братовчедка си. — Всичко е наред. Имам да ти разказвам толкова много неща.

Но в този момент някой я сграбчи за гърлото откъм гърба. Йона се помъчи да се добере до късия си меч. Задушаваше се. Въпреки че кръвта нахлу в главата й, тя успя да чуе гневния вик на Магнъс, дори й се стори, че той хукна към нея.