Камерата [The Chamber-bg]

На Сам му оставаха двайсет и два дни живот. Всяко заседание трябваше да бъде експедитивно и стегнато, макар и със свидетели, и той се надяваше на бързо съдебно решение. Напрежението в този момент се усилваше от факта, че Адам нямаше представа колко време ще му отнеме подготовката, защото никога не му се бе случвало да се занимава с подобен въпрос. Бе участвал в няколко дребни схватки в Чикаго, но винаги Емит Уайкоф бе наблизо. Та той бе новак, дявол да го вземе! Дори не знаеше къде се намира съдът.

А и нещо му подсказваше, че единайсетте лешояди, които го гледаха изпитателно, усетиха мигновено объркването му.

— Ще бъда готов след седмица — каза той с безизразно лице и колкото се може по-уверено.

— Много добре — каза Слатъри, сякаш това бе чудесно, — добър отговор, Адам, браво, момчето ми. Една седмица бе разумен срок. После Роксбър зашепна нещо на един от своите магьосници, което се стори смешно на всички.

Адам не им обърна внимание.

Съдията надраска нещо с писалката си, после го разгледа. Даде го на помощника си Брек, който изчезна с листчето. Негова светлост огледа стената от юридически пехотинци отдясно и после насочи погледа си към младия Адам.

— А сега, мистър Хол, искам да обсъдим още нещо. Както казахте, екзекуцията е насрочена за след двайсет и два дни и аз бих искал да знам дали този съд може да очаква някакви допълнителни молби от страна на мистър Кейхол. Съзнавам, че искането им е необичайно, но ние тук действаме в необичайна обстановка. Честно казано, това е първото ми участие в дело със смъртна присъда в такава напреднала фаза и смятам, че би било най-добре, ако всички работим заедно.

С други думи, ваша светлост, искате да се уверите, че няма да има повече отсрочки. Адам помисли за секунда. Беше необикновено искане й при това доста нелоялно. Но според конституцията Сам имаше право да подава всякакви молби по всякакво време и Адам няма да се обвързва с никакви обещания. Реши да бъде учтив.

— Наистина не мога да кажа, ваша светлост. Не сега. Може би следващата седмица.

— Вие, разбира се, ще подадете обичайните последни молби — каза Роксбър, а самодоволните негодници около него погледнаха Адам с въпросително учудване.

— Честно казано, мистър Роксбър, не съм длъжен да обсъждам намеренията си с вас. Или със съда.

— Разбира се — намеси се Макалистър по някаква причина, вероятно просто поради неспособността си да мълчи повече от пет минути.

Адам бе забелязал адвоката, който седеше отдясно на Роксбър. Бе млад, но посивял, гладко избръснат и много спретнат, със стоманен поглед, който не сваляше от Адам. Макалистър явно го фаворизираше и се накланяше към него няколко пъти, сякаш търсеше съвет. Другите помощници на главния прокурор, изглежда, се съобразяваха с неговите мисли и движения. В една от стотиците статии, които Адам бе изрязал и запазил, се споменаваше за един скандален юрист от кабинета на главния прокурор, известен като Доктор Смърт, умен особняк чиято страст била да ускорява изпълнението на смъртните присъди. Името или фамилията му бе Морис и Адам смътно си спомняше, че Морис еди-кой си бе споменат от Макалистър по време на обърканото представяне на екипа му.