Графиня Дьо Шарни

— Ами щом не ви изнася! — провикна се Никол и даде воля на дълго сдържания си гняв. — Ей, мили Боже! Та кой ви кара да ме понасяте? Благодарение на Бога нито детето, нито друго ми пречи и още тази вечер мога да потърся късмета си.

И като стана, Никол направи три крачки към вратата. От своя страна, Бозир също направи крачка към вратата и я прегради, разтваряйки ръце.

— Ама като ти казват, лоша жено — подхвана той, — че това богатство… То ще дойде тази вечер и щом ти казвам, дори и комбинацията да излезе невярна, което според изчисленията ми е невъзможно, но ако стане, ще загубим само пет луи и това е всичко.

— Има моменти, когато пет луи са цяло богатство, чувате ли, господин прахоснико! Вие не знаете това, вие, който сте пръснал купчина злато, голяма колкото тази къща.

— Това доказва заслугите ми, Никол. Ако някога съм пръснал това злато, значи съм го спечелил. А щом съм го спечелил, значи мога да спечеля още. Впрочем има един Бог… за ловките хора…

— А, да! Разчитай на този отгоре!

— Госпожице Никол — каза Бозир, — да не би случайно да сте безбожница?

Никол сви рамене.

— Да не сте от школата на господин Волтер, който отрича Провидението?

— Бозир, вие сте глупак — каза Никол.

— Няма нищо чудно, че произлизайки от народа, имате подобни идеи. Предупреждавам ви, че те не се споделят от моята обществена прослойка и не съвпадат с политическите ми убеждения.

— Господин Дьо Бозир, вие сте безочлив — каза Никол.

— Аз вярвам, чувате ли? Имам своята вяра. И ако някой ми каже: „Синът ти Жан-Батист-Тусен дьо Бозир, който излезе, за да си купи захарна пръчка, носейки монета от две су, ще се върне с кесия, пълна със злато, в ръката“, какво ще му отговоря…? „Може, ако такава е волята Божия!“

И Бозир вдигна набожно очи към небето.

— Бозир, вие сте малоумен — каза Никол.

Още не бе доизрекла тези думи, когато по стълбите се чу гласът на малкия Тусен:

— Татко! Мамо! — викаше той.

Бозир и Никол наостриха уши при този скъп за тях глас.

— Татко! Мамо! — повтаряше гласът, приближавайки се все повече.

— Какво се е случило? — извика Никол, отваряйки вратата с чисто майчинска загриженост. — Ела, детето ми, ела!

— Татко! Мамо! — продължи да вика детето, приближавайки се, подобно на гласа на някой вентрилоквист140, който сякаш излиза от отвореното мазе.

— Няма да се учудя — каза Бозир, долавяйки радост в този глас, — ако чудото стане и малкият е намерил кесията, за която току-що говорих.

В този миг, появявайки се на последното стъпало на стълбата, детето се устреми в стаята, държейки в уста парче от захарна пръчка, притискащо с дясната си ръка към гърдите една торба със захарни изделия и показвайки в лявата си протегната и отворена ръка един луидор, който при светлината на слабата свещ хвърляше отблясъци като звездата Алдебаран141.

— Ах, Боже мой! Боже мой! — извика Никол, оставайки вратата да се затваря сама. — Какво ти се е случило, бедно дете?

И тя покри омацаното с желатин лице на Тусен с майчински целувки, които не се отвращават от нищо, защото могат всичко да пречистят.