Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— Здравейте, госпожо, дойдох да ви съобщя някои новини — каза той веднага щом вратата се затвори. — Мили боже, направо ми спря дъхът, когато ви зърнах.
— Жалко, че такъв хубав мъж е останал без дъх, много жалко! Защо не си тръгнеш, и бездруго не съм те канила да идваш, и не си върнеш дъха сред въздуха на моето място?
— И кое е това място? Нали не е старият град Хокстън?
— Съвсем не. Уайвърн, мило дете — отговори тя и тихо и подигравателно се засмя.
— О, благодаря ви… да… да… Да, може да подишам от въздуха там, както предложихте.
В края на тази реч господарят Хари се изплези на сляпата дама с възмутителна гримаса.
— Повече няма да крия името си — каза тя. — Аз съм госпожа Феърфийлд от Уайвърн.
— Възможно е — спокойно отговори той.
— Казах, че съм госпожа Феърфийлд от Уайвърн — повтори тя.
— Ау! — отвърна Хари.
— Животно! Какъв беше този звук?
— Ще ти кажа след малко. Хайде, не се сърди, да не губим време.
— Тук имам предостатъчно време — иронично се засмя тя.
— Да, това е така за някои, няма да отричам, обаче други здравата се бъхтят, нали? Стига на нас да не ни си случи, можем да изтърпим бездействието, защото колкото и да е неприятно, чувам, че заниманията тук са по-неприятни — засмя се Хари.
— Приятен, както винаги. Такъв си е моят Хари — отново иронично се засмя дамата.
— Предполагам, че си научила за горкия Чарли?
— Да, разбира се. Не всички са като теб. Научих и не ти благодаря за това — отговори тя рязко и извърна към него бледото си и злобно лице.
— Но, скъпа моя, не можех. Имаше трудности, отвсякъде ме следят нечии уши и очи, а и бях сигурен, че не след дълго ще научиш. Значи си чула, но може би не си чула следното — родило се е дете от този брак!
— Брак! — едрата холандка изруга и избухна в неблагозвучен смях.
За момент Хари се притесни, но смехът й не беше истеричен — беше просто емоционален и служеше за отдушник на събираната от отдавна ярост и презрение.
— Както и да е, родило се е дете, момче. Здраво и хубаво детенце с голяма плешива главичка и ревяща уста. Хубаво бебе като всяко друго.
— Копелето ще изгние на бунището и ти няма да му помагаш — заяви дамата.
— Нито се меся, нито се бъркам. Не се интересувам от Уайвърн. Предпочитам да имам джобове, пълни с пари, отколкото къща, пълна с дългове. Както и да е, него вече го няма.
— Трябваше да спазвам траур — заяви Берта Велдеркауст, следвайки някаква своя скрита посока на мисълта.
— Ами… никой няма да те гледа тук — възрази Хари.
— Ако имах пари или кредит, щях да си поръчам траурна рокля.
— Много мило от твоя страна — каза Хари. — Защо все пак се обличаш така… като онази дама със стъклените пантофки, Пепеляшка от приказките, когато отива на бала в двореца?
— Според теб трябва да се обличам като Пепеляшка в каменовъглената мина, така ли?
— Не бих разсмивал човек, който не е в настроение да се смее… Но както и да е, няма значение… облеклото няма голямо значение.
— Може да няма, но може и да има. Много добре знам коя съм и няма да се занемаря — отговори Берта. — Не искам да се изгубя сред тези хора. Ще се постарая да се отличавам, твърде високо стоя, за да стъпвам в калта.
— Твърде високо, за да стъпваш в калта и твърде високо, за да стъпваш по тротоара — закачливо каза Хари, приковал поглед върху тази импулсивна жена и леко отдръпна стола си назад, за да осигури по-добра позиция. — Струва ми се, че съвсем скоро, ако не внимаваш, ще бъдеш толкова високо, та краката ти няма да стигат до земята. Говори се, че човек политал доста нависоко и вече не докосвал земната твърд дори с върха на пръстите си… имам предвид бесилката… Боя се, че в крайна сметка точно това ще те сполети.
С тези думи Хари се изправи с намерението да излезе, ако е възможно, без да се унижи дотам, че да се сбие с тази жена.
Едрата дама, облечена със светлосин сатен и с огромни перли, се наведе напред с изопнато лице, но нито протегна ръка, нито се опита да се изправи. След това въздъхна дълбоко и облегна раменете си на стената.
„Този път се размина“, помисли си Хари.
— Благодаря, ти си мило момче както винаги — тихо се засмя тя. — Иска ти се, несъмнено, но не го мислиш. Знам го.
— Защо ще ми се иска да те обесят, Берта? Не ставай глупава! На мен не ми пречиш и никога няма да ми попречиш. Това момче се роди и аз по свои собствени причини се радвам, че стана така — радвам се, че го има и че Уайвърн ще стане негов, а не мой, никога!
— Хари, скъпи, много добре знаеш, че ако можеше, щеше да отровиш това момче — тихо и провлечено каза тя и се изкиска.