Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Какво да се чудиш?“ — настоя Беру.
— Когато прахта се слегне, колко от труповете ви ще видя на това поле? — Силхас Руин сви рамене. — Правете каквото искате.
„Твоят брат уби най-силния ни съюзник.“
— Нима? И какво значение има за мен това, Беру?
„Дразнещ си също като него! Дано да споделиш съдбата му!“
— Всички ще споделим съдбата му — отвърна Силхас Руин.
Сенкотрон се изкиска.
„Намерил съм ти оръжие, но само ако този, който го владее, е достоен.“
Силхас Руин направи широк жест.
— Оттук ли?
„Не, не оттук. Нищо за оръжие не може да се намери тук, освен спомени от провал.“ — От сенките, завихрени около бога, се появи меч и издрънча в нозете на Тайст Андий.
Той погледна надолу и вдиша рязко.
— Откъде го намери това?
„Познаваш ли го?“
— Хуст… но не. — Замълча разколебан. — Чувствам, че би трябвало, след като познавам добре онази свещена ковачница. Драконовата тема е… характерна. Но втулките на ефеса ми напомнят за най-ранния период на изработка на Хуст, а мислех, че познавам всички направени така. Къде си се натъкнал на това?
„Въпросът е несъществен, принце. Забелязваш драконовата тема, нали? Какъв е терминът? Декоративен наклеп? Това би си помислил, като видиш тези люспи, проблясващи тъй прелестно по дължината на лезвието. — Сенкотрон се изкиска. — Това би си помислил.“
— Това оръжие е твърде хубаво за онзи, когото смятам да въоръжа.
„Нима? Колко… жалко. Навярно би могъл да убедиш приятеля си да вземе тези, с които боравиш сега? А за самия теб — това изключително оръжие. Приеми го като дар за тебе, от Сенкотрон.“
— А защо трябва да ме даряваш така? — попита Силхас Руин.
„Навярно другите тук скърбят за загубата на Качулатия. Аз — не. Беше престарял и лишен от хумор, и грозен освен това. Тъй. Щом не мога да предам най-добрите си благопожелания на благородния убиец на Гуглата, ще се задоволя с брат му.“
Силхас Руин погледна отново меча Хуст и промълви:
— Когато бяхме деца, той непрекъснато крадеше нещата ми, защото обичаше да гледа как се ядосвам. — Замълча при спомена и въздъхна. — Още тогава беше безстрашен.
Сенкотрон се беше смълчал. Другите богове просто ги наблюдаваха.
— А след това — прошепна Силхас Руин — той открадна скръбта ми. И сега се питам какво… какво ми е останало да чувствам?
„Ако предложа «благодарност», дали ще е безчувствено?“
Силхас Руин погледна рязко бога и рече:
— Приемам дара ти, Сенкотрон, а в замяна ти предлагам това. — Махна с ръка към другите богове. — Тази сган не ти подхожда. Остави ги да правят каквото щат, Сенкотрон.
Богът се изкиска.
„Ако бях кръвен родственик на това семейство, щях да съм пияният чичо, сврян в ъгъла. За късмет — дали да рискувам с тази дума? — не съм близък на никого от тях. Бъди уверен, че смирено ще се вслушам в съвета ти, принце.“
Силхас Руин вдигна оръжието. Рубинените му очи бавно обходиха боговете един по един. А след това изчезна.
Десемврий се обърна рязко към Сенкотрон.
— Какво беше всичко това? Що за коварна игра ни въртиш тук?
Тоягата на Сенкотрон се завъртя и шибна Бога на трагедията през носа. Той залитна и падна по задник.
— Най-доброто от теб странства в смъртния свят, стари приятелю — изсъска Сенкотрон. — Преди много време ти изостави онази празнота, наречена гордост. Най-после виждам къде се е дянала тя. Е, явно те чака още един урок по смирение. — Изгледа ядосано останалите. — Всички ви всъщност.
— Сополив малък фукльо! — изръмжа Беру. — Ти…
Гласът му заглъхна, защото Бога на Сенките вече го нямаше.
— Работа, работа, работа.
Котильон спря на пътя.
— Стана ли?
— Разбира се, че стана! — сопна се Сенкотрон, после изсумтя: — Тук? Какво правим тук?
— Позна мястото значи.
— Пфу! Да не чувам повече съжаления от теб. Писна ми от тях!
— Маркирам района още веднъж…
— Какво, като пес, пикаещ на ограда?
Котильон кимна.
— Грубо, но точно.
— А ти? — попита Сенкотрон. — Върна ли се в цитаделата на Сянката? Изгони ли я? Трябваха ли й няколко шамара? Юмрук в носа, бързо чукане зад цитаделата?
— Трябваше само да я подканя, Амманас.
— Сериозно?
— От всички вълци по нечия диря — каза Котильон — винаги има един, водачът на глутницата. Жесток и неумолим. Покажи ми един бог или смъртен без вълци по петите…
— Стига приказки за вълци. Това съм аз в края на краищата. Озъбен, с пламнали очи, мръсна кожа и ненаситен глад, сто звяра и всеки един наречен Съжаление.
— Точно така. — Котильон кимна.
— Значи я качи на кон, даде й меч и я отпрати по пътя й.