Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Водили сте разнообразен и необикновен живот, капитане.
— Живот? Погрешна дума, ваше височество.
— О, не е нужно човек да диша, за да е жив… И преди да сте изтъкнали прибързано колко нелепо очевидно е това твърдение, умолявам ви да помислите добре, тъй като не визирах вашето състояние.
— В такъв случай наистина съм любопитна какво точно имате предвид, ваше височество…
— През своите години на обучение съм…
Следващите й думи бяха удавени от грохот. Двете рязко се обърнаха и видяха порой кална разпенена вода да изригва в залива малко отвъд плитчините и да избутва плочите плаващ лед. Миг след това от раздраното се изсипа сякаш половин гора от накършени клони и съборени дървета, а след тях пред очите им изникна носът на кораб, изпънат напред като забит юмрук, който се гмурна надолу в кипящите води на залива.
Буйното течение го понесе стремглаво към подводните скали.
— Кучката на Блудния! — изруга Шурк Елале.
Корабът рязко се наклони сред облаците пара и пяна, извъртя се и двете видяха самотна човешка фигура на руля да завърта кораба срещу течението.
Раната се затвори с гръм и бесният поток спря. Клони и дънери закръжиха във въртопа.
Капитанът се втурна към водата.
Странният кораб за миг остърга рифа. Имаха късмет, реши принцесата, че морето бе спокойно, но беше явно, че една сама жена няма да може да се справи и че корабът все още е застрашен. Погледна надясно и видя екипажа — тичаха по пясъка явно решени да догонят капитана си.
Погледът на Фелаш се върна на кораба.
— Миличка, не можа ли да намериш по-хубав?
Шурк Елале се покатери на палубата и изплю солена вода. Ботушите й се хлъзнаха по нещо и тя тупна тежко на задник. Вдигна ръката си. Кръв. Много и много кръв. Изруга, надигна се и закрачи към носа.
— Има ли котва тука? — извика. — Къде е проклетата котва?
В отговор слугинята изрева от кърмата:
— Откъде да знам?
Шурк видя моряците си, наскачали в плитчините. „Добре.“
— Носим се обратно към рифа! — извика слугинята. — Как да го спра това чудо?
— С проклета котва, тъпа краво!
Малко гузна от избухването си, забърза към кърмата. Щом видя слугинята отблизо, замръзна.
— Богове, жено, какво е станало с теб?
— Проклетите полевки — изръмжа тя. — Това… онова там… него ли наричаш котва?
Шурк с усилие откъсна погледа си от нея.
— Целувката на Маел, това е, да! — Пет бързи крачки и отново спря. — Вода ли чувам да шурти долу? Вода ли поемаме?
Слугинята я изгледа със зачервените си, капнали от умора очи.
— Мен ли питаш, капитане?
Шурк се хвърли към планшира откъм сушата, погледна ядосано бухащия във водата екипаж и изкрещя:
— Бързо на борда, мързеливи свине! На помпите! Бързо!
На брега Фелаш се намести отново на дънера, като внимаваше да избегне железните шипове. Дръпна от наргилето и загледа с доволство суматохата във водата. Издиша облак дим и усети как гърлото й изкъркори.
Време беше за следобедната й кашлица.
Риташе и газеше през купчините смачкани шлемове, разбити броня и кости, които се разпадаха на прах и се вдигаха на сиви, вихрещи се около краката му облаци. Напред, отвъд плоската равнина, затрупана с тела, се виждаше могила със също такива сгърчени трупове, а от върха на могилата се издигаха стволовете на две дървета, вързани в центъра, за да оформят изправено X. От тях висяха останки на тяло с раздрана на ивици плът и черна коса, увиснала над съсухреното лице.
Макар и отдалече, Силхас Руин виждаше ясно дългата стрела, забита в челото на фигурата.
Тук, на това място, световете се сгъваха един в друг. Хаос и лудост в такова обилие, че зацапваха самото време, задържали ужаса в неумолима хватка. Тук кожата на сто свята носеше една и съща раздрана дамга. Не знаеше какво е станало в тази битка — тази касапница, — та да остави такова наследство, нито дори в кой точно свят се е случило действителното събитие.
Бавно прекоси бойното поле към могилата зловещия й олтар.
Наоколо се движеха други фигури, лутаха се като изгубени, сякаш търсеха свои приятели сред безликите хиляди. Отпървом ги бе помислил за призраци, ала не бяха призраци. Бяха богове.
Преминаването му привлече вниманието на един, после на друг, на трети. Някои просто извръщаха отново погледи, за да продължат каквото правеха. Неколцина тръгнаха да го пресрещнат. Щом се приближиха, чу гласовете им, мислите им.
„Чужденец. Натрапник. Това не е негов свят, не е негово проклятие, нищо не е за него.“
„Идва да ни се надсмее, на онова от нас, което е пленено тук.“
„Дори не чува виковете, които така ни оглушават, всички тези вериги на страстно жела…“