Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
В черен като въглен костюм и тъмносиня копринена блуза, Илейн Уейджър отвори вратата на апартамента. Глицки я последва в хола с изглед към западната част на града. Всички мебели бяха в зелена кожа. Имаше шкаф от тиково дърво с всякаква електроника по него, както и библиотека. Обзаведено с вкус гнездо на млада, но спартански настроена жена. Лорета им се усмихваше от обрамчена снимка върху рафт.
— Много приличаш на майка си — каза той. — Май досега не съм се вглеждал.
Илейн се усмихна.
— По-дълга съм. И не толкова хубава.
Глицки не задълба в темата. Момичето едва ли си просеше комплименти. Следващите й думи го изненадаха.
— Мама ми каза за вас двамата. — Докато той се опитваше да измисли нещо, тя продължи: — Като студенти. Споменах, за да знаеш, че и аз знам.
— Не сме го пазили в тайна. Само че досега не е имало повод да говорим за това. За теб смущаващо ли е?
— Не.
— Добре.
— Но тя ще мине да ме вземе… — Илейн сведе поглед към ръката си, — след около четирийсет и пет минути. Не исках да изпаднем в неловко положение.
Глицки сдържа усмивката си.
— Дотогава сигурно ще съм изчезнал. Но бих се държал прилично, ако я срещна. Онова е отдавна минало.
Намести се върху ръба на едно от креслата.
Тя избра да седне на дивана, настани се по-удобно, затвори очи и чак тогава Глицки забеляза колко е бледа.
— Как се справяш?
Илейн тихо се засмя, без никакъв намек за веселие.
— Чудесно. Великолепно. Само че се чувствам не на мястото си.
— Защо казваш това?
Тя махна с пренебрежение към себе си.
— Предположенията ми за подбудите на Алън са преди всичко предчувствие, но не измислих никаква друга причина да не търси споразумение с адвоката на Ший. Ти сещаш ли за нещо?
Глицки сви рамене.
— Току-що получи длъжността. Не иска да му се разнесе славата на мекушав прокурор. А и ситуацията е взривоопасна…
— Може и така да е.
— Но важното за мен е, че според теб няма да си промени мнението.
Тя разтърси глава.
— Няма. Изглежда най-много ме тревожат думите му, че иначе щял да подведе майка ми.
— Защо? Тя още от началото публично поиска Ший да бъде задържан час по-скоро.
— Знам. Но Алън е нейно протеже. И има сериозни основания да брани нейното обяснение за линчуването, за Кевин Ший, за всичко, което тя пробутва пред хората. И ако обвиненията отпаднат… все същата ми теория, вече ти я казах. Ако Ший не ги опровергае, значи никой не е сбъркал…
Глицки опря гръб в креслото.
— Не ми се вярва да намеква, че не иска Ший да се яви пред съда?
— Не, всъщност все набляга, че точно към това се стреми. Но какво друго би очаквал от него? Просто не съм сигурна дали да му вярвам. Постъпките му го опровергават.
— Дали пък да не поговоря с майка ти? Или ти да направиш това. — Плесна с длани по коленете си и понечи да се изправи. — Може би трябва да се поразмърдаме, да задвижим нещата. Дори без споразумение има някакъв шанс да убедя Ший. Адвокатът му е склонен да се вслушва в разумни доводи. Щом отида в Палатата, ще му се обадя. Може ли да използвам банята?
Тя посочи.
— По този коридор, влиза се през спалнята.
В спалнята щорите бяха спуснати. Очите му трудно се приспособяваха, не успя веднага да напипа ключа за осветлението и постоя така секунда-две, после прекоси стаята. Леглото беше оправено. На нощната масичка до него имаше още една снимка в рамка, различи познати черти дори в този здрач. Наведе се и взе снимката. Крис Лок.
До леглото на Илейн?
Бледото й лице, изтощението, обърканите й чувства… Глицки приличаше на закована за пода статуя.
Лампите светнаха. Илейн стоеше до вратата.
— Все забравям, че са монтирали този ключ не където… — Едва сега забеляза, че той държи рамката. — Ох…
Дълго мълчание. Тя седна на леглото, усмихна се безсилно.
— Да, аз и Крис…
— Някой друг знае ли?
Тя кимна.
— Майка ми. Трябваше да й кажа.
Глицки най-после остави снимката и влезе в банята. Когато излезе, Илейн още седеше на леглото, зареяла поглед. Той постоя до нея, отказа се и тръгна към вратата.
— Време е вече да поема към центъра.
Илейн вдиша дълбоко.
— Не знам дали…
— Ти, аз и майка ти — натърти Глицки. — И никой друг. Всичко спира дотук.
Проби си път през гъмжилото от служители пред канцеларията, отвори вътрешната врата към „командната зала“ и отиде при Ригби.
— Трябва да поговорим.
Тези дни бяха взели своето и от обичайно добродушния началник на управлението. Той рязко стана иззад бюрото си и гласът му отекна в стаята:
— Нямам навика да приемам заповеди от своите лейтенанти. Нито пък да търпя подобна непочтителност от когото и да било. ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?