Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
— Беки, миличко, а после какво ще правиш? — подвиква мама. — Тук ли ще се върнеш, или ще се прибереш в апартамента си?
Усмивката ми веднага се стопява, свеждам поглед и се преструвам, че се занимавам с бутона за прозореца. Не искам да мисля за после.
Истината е, че изобщо не мога дори да си го представя това „после“. Ще участвам в предаване по телевизията… и това е, няма никакво „после“. Останалата част от живота ми е стабилно заключена в нещо като черна кутия, тикната някъде в дъното на главата ми — дори не искам и да си спомням, че е там.
— Ами… не знам със сигурност — отвръщам. — Зависи как ще мине всичко.
— Сигурно ще те заведат на обяд след предаването — казва татко с вид на познавач. — Хората от шоубизнеса непрекъснато обядват едни с други.
— Течни обяди — позасмива се нервно Дженис.
— В „Айви“ — допълва мама. — Нали там ходят всички кинозвезди?
— „Айви“ е вече демоде! — срязва я татко. — Ще я заведат в модния клуб „Гручо“.
— В клуб „Гручо“! — плясва възторжено с ръце Дженис. — Нали там ходеше Кейт Мос?
Цялата тази работа вече става комична.
— По-добре да тръгваме — предлагам и шофьорът кимва.
— Успех, миличко — подвиква татко.
Вдигам стъклото на прозореца и се облягам назад на тапицираната с кожа седалка. С тихо мъркане лимузината напуска алеята за коли пред дома ни.
Известно време пътуваме мълчаливо. Току поглеждам уж небрежно през прозореца, за да видя дали някой ме гледа как минавам в моята лимузина с шофьор и вероятно се чуди коя ли съм (може би онази млада и красива актриса, която се появи в последната серия на „Жителите на Ийст Енд“). Макар че, дори някой да гледа и да може да ме различи през опушените стъкла, ние се движим с толкова висока скорост, че сигурно ще му се мярна като смътен проблясък.
— Е — обажда се след малко шофьорът, — значи ще се появите в „Сутрешно кафе“, така ли?
— Да, ще се появя — отвръщам и на секундата усещам как на лицето ми цъфва възторжена усмивка.
Господи, трябва да престана с това хилене! Мога да се закълна, че Джеръми Паксман не се ухилва глупашки всеки път, щом някой го попита дали се появява в „Предизвикателството на университета“. Той вероятно изхъмква снизходително, сякаш да каже: „Разбира се, че се появявам в «Предизвикателството на университета», как може да не знаеш!“
— И заради какво?
Вече се готвя да му отговоря „За да се прочуя и да получа някой и друг безплатен тоалет“, когато изведнъж схващам, че той ме пита нещо съвсем друго.
— Заради една финансова далавера — отвръщам внушително. — Моя статия на тази тема излезе в „Дейли Уорлд“, продуцентите я прочели и ме поканиха да участвам в токшоуто им.
— Била ли сте и друг път в телевизионно предаване?
— Не — признавам неохотно. — Не съм била.
Спираме на някакъв светофар и шофьорът се поизвръща на седалката си, за да ме погледне.
— Ще се справите — казва ми той окуражително. — Само си успокойте нервите.
— Нерви ли? — отвръщам, като се позасмивам леко попресилено. — Изобщо не съм нервна. Само малко… нетърпелива.
— Радвам се да го чуя — казва шофьорът и пак обръща глава напред. — Няма страшно в такъв случай. Защото, знаете, има хора, които сядат на онзи техен диван в студиото, убедени, че няма да има проблем, защото се чувстват спокойни и щастливи… после обаче светва червената лампичка и те изведнъж осъзнават, че ги гледат два и половина милиона души в цялата страна. Някои изпадат в истинска паника. И аз не знам защо.
— О! — отронвам след кратка пауза. — Ами… няма опасност да ми се случи подобно нещо! Ще се справя!
— Добре — казва шофьорът.
— Добре — повтарям като ехо, макар и малко по-неуверено, и се заглеждам през прозореца.
Ще се справя. Ама, разбира се, че ще се справя. Никога през живота си не съм изпадала в паника от нерви, така че няма опасност и сега да…
Два и половина милиона души.
Мамка му! Като се позамисли човек — никак не са малко, нали така? Два и половина милиона души, седнали в домовете си пред телевизорите, загледани в екрана… Загледани в лицето ми. Очакващи какво ще кажа.
О, Боже! Добре де, не мисли за това! Най-важното е нито за миг да не забравям, че съм много добре подготвена. Снощи часове наред репетирах пред огледалото и знам буквално наизуст всичко, което ми предстои да кажа.
Трябва да говоря с кратки изречения, простичко и разбираемо, както ме помоли Зелда — тя обясни, че 76% от аудиторията на „Сутрешно кафе“ се състои от домакини, грижещи се за малки деца, поради което неспособни да съсредоточават вниманието си изцяло в телевизора. Зелда на няколко пъти ми се извини за необходимостта от прилагане на такъв, както тя го нарече, „ефект на изглупяване“, като каза, че подобно изискване сигурно е много неприятно за финансов експерт от моя ранг — аз, разбира се, се съгласих с нея.