Двойни убийства

16.

Дните се превърнаха в седмици, а аз все седях и чаках нетърпеливо. Не бях се чувала с Марино, откак му предадох информацията за „Залата на търговеца“. Не се бях чувала с никого. С всеки изминат час мълчанието ставаше все по-зловещо и дразнещо.

В първия ден на пролетта излязох от стаята за конференции, след като в продължение на три часа бях разпитвана от двама адвокати. Роуз ми съобщи, че имало обаждане за мен.

— Кей? Бентън е.

— Добър ден — казах и усетих как се покачва адреналинът ми.

— Можеш ли да дойдеш утре в Куантико?

Взех календара си. Роуз бе отбелязала някакво събрание, но то можеше да бъде отложено.

— В колко часа?

— Десет, ако е удобно за теб. Вече говорих с Марино.

Преди да започна да задавам въпроси, той ми съобщи, че не можел да говори повече и щял да ми изясни всичко, когато се видим на другия ден. Напуснах кабинета си малко след шест часа. Слънцето бе залязло и въздухът — застудял. Завих към вкъщи и забелязах, че лампите светят. Аби беше вкъщи.

Напоследък не се бяхме виждали много. И двете непрекъснато излизахме по работа, рядко си говорехме. Тя никога не ходеше на пазар, а понякога оставяше петдесетдоларова банкнота, залепена на вратата на хладилника, която многократно покриваше малкото храна, която Аби ядеше. Когато виното или скочът привършваха, намирах двайсет долара под бутилката. Преди няколко дни бях открила пет долара върху празната кутия от прах за пране. Струваше ми се, че обиколката на стаите в собствената ми къща се е превърнала в търсене на съкровища.

Отключих вратата. Аби изведнъж се появи в антрето и ме стресна.

— Съжалявам — каза тя. — Чух, че си идваш. Не исках да те уплаша.

Почувствах се глупаво. Откак тя се бе преместила при мен, бях станала много нервна. Предполагам, не можех да се нагодя добре към загубата на уединението си.

— Да ти приготвя ли едно питие? — попита тя.

Аби изглеждаше доста изморена.

— Благодаря — отговорих и разкопчах палтото си.

Очите ми прегледаха набързо всекидневната. На масичката за кафе, до препълнения с фасове пепелник, стоеше чаша за вино и няколко репортерски бележника.

Свалих палтото и ръкавиците си, качих се горе и ги хвърлих на леглото. После включих телефонния секретар, за да изслушам съобщенията. Майка ми се бе опитвала да се свърже с мен. Можех да спечеля голяма награда, ако се обадя на даден телефон преди осем часа. Марино се беше обаждал, за да ми каже в колко часа утре ще мине да ме вземе. Марк и аз продължавахме да си липсваме един на друг и да говорим с телефонните си секретари.

— Утре трябва да отида до Куантико — съобщих на Аби, когато влязох във всекидневната.

Тя ми посочи питието на масичката за кафе.

— Ние с Марино имаме среща с Бентън.

Аби взе цигарите си.