Владетелят (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят (Част I)». Краткое содержание книги:
Брилянтен роман!
Джейк Мейрък е сред най-добрите служители на Агенцията — тайна институция, подчинена пряко на президента на САЩ.
Хладнокръвният убиец Ничиреншу, заклет враг на Джейк, владее всички бойни изкуства…
Ши Зи-лин е високопоставен министър в Пекин, оцелял сред урагана на историята.
Кой от тях ще се окаже истинският Владетел?
Цената е Хонконг — ослепителният диамант на Изтока…
И още нещо. Почеркът беше мъжки, в това нямаше абсолютно никакво съмнение.
Столингс погледна часовника си. Вече минаваше дванадесет. Ще трябва да побърза. За миг остана неподвижен и се замисли. Има ли причини да не отиде на тази среща? Не можа да открие нито една. Ако пренебрегне поканата и продължи с нощните обиколки, положително ще остане в Токио до деня на Страшния съд…
Все пак трябва да бъде предпазлив. Подписа сметката, без дори да докосне храната. Горе, в стаята, му предстояха по-важни неща, а времето му изтичаше.
Ву Айпинг се чувстваше доста изтощен след дългата обиколка на своите привърженици из страната. Но тази седмица трябваше да бъде жертвана, иначе едва ли имаше шансове да проникне в хонконгската операция на Ши Зи-лин. Може би по тази причина на вечеря си позволи не само обичайната сушена риба и коренчета от лотос, но и „Хай-шен“ — една от най-тонизиращите храни, познати в Китай. Това бяха малки морски охлювчета, които ловяха по южното крайбрежие и пренасяха до Пекин със самолет. Оставяха ги да съхнат на слънце, след което ги потапяха в изворна вода и ги държаха там в продължение на седмица. На втория ден ги почистваха и така месото им ставаше крехко. В последния момент прибавяха към тях „ю-ду“ — стомах от шаран, и накисваха получената смес в соев сос. Така се запазваше изключителният вкус на този рядко срещан деликатес.
Ву Айпинг приведе масивното си тяло над предварително запазената маса, огромните му очи се заковаха в лицето на застиналия пред нея келнер. С нисък глас нареди да му донесат Тай-гуан-йин — „Чай на желязната богиня“. Това беше един от най-рядко срещаните видове чай в Китай, изключително скъп. Ву пиеше само от него, пренебрегвайки традицията да се използва драконова смес през зимата и жасминов чай през лятото.
Гърбът му беше вдървен и необичайно изправен. Особеностите на тялото му, комбинирани с огромните изпъкнали очи, навяваха асоциации за гигантско насекомо. Но зад тази необичайна външност се криеше остър като бръснач ум и това го превръщаше в един от най-опасните и могъщи държавни служители на Китай.
Правителственият ресторант се помещаваше в приземието на грозен бетонен блок, разположен на метри от площад „Тянанмън“. На туристите тази сграда се представяше като седалище на Народното събрание и в това имаше известна доза истина. Кабинетът на Ву Айпинг гледаше на юг, точно към мавзолея на Мао.
Направи поръчките си, макар гостът все още да не беше пристигнал. Това не беше особено любезно, но той се чувстваше уморен и раздразнителен. Келнерът с бяло лице се поклони и побърза да изчезне. Очевидно предпочиташе да е по-далеч от министъра с мрачния израз.
Обзавеждането на залата беше оскъдно и грозно, както в повечето държавни заведения. Но готвачите бяха подбирани с изключително внимание и положително бяха сред най-добрите в Китай. Ву Айпинг не беше от хората, които обръщат внимание на обстановката, но гастрономическите му наклонности бяха широко известни.
Неприятна миризма докосна ноздрите му, той рязко вдигна глава. На съседната маса се беше настанил министър, когото познаваше само по лице, от устата му стърчеше тънка пура „Тай шан“, димът на която Ву не можеше да понася. Очите му се заковаха в човека, той скоро усети тежкия поглед и неволно се извърна. Лицето му пребледня, пръстите му забързано смачкаха пурата в пепелника. После поиска сметката си и побърза да изчезне.
В същия момент се появи и гостът на Ву Айпинг.
— Добър ден.
Стегнат в зле скроен и доста измачкан костюм, Жанг Хуа побутна очилата към основата на носа си. Изправи се до масата, извади ленена кърпичка и с отмерени движения избърса потното си лице.
— Моля, седнете — махна с ръка Ву Айпинг. Гостът не помръдна и той рязко вдигна глава: — Аз не хапя, ако това имате предвид!
Чаят пристигна и вниманието му моментално се насочи към димящата каничка. Напълни чашата си и едва след това предложи да стори същото с чашата на Жанг Хуа.
Жанг беше твърдо решен да не показва уплахата си, макар че след телефонното обаждане на Ву Айпинг беше на прага на припадъка. Направи цяло шоу с кърпичката, после бавно измъкна пакетче „Тяншан“ и изтръска от него една цигара с черен тютюн. Дори не погледна към чая.
Ву Айпинг го гледаше хладно и равнодушно.
— Ако държите да пушите, най-добре ще е да го сторите на някоя маса в далечния крайна залата — процеди той.
Жанг Хуа се изчерви, пръстите му повъртяха цигарата, после нервно я счупиха на две, а остатъците потънаха в джоба на сакото му.