Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Вървеше изправен с цял ръст. Знаеше, че ще трябва със сила да изтръгва черните пастири от тяхната желязна черупка, и искаше това. Никога през живота си не беше искал нищо повече от това, да почувствува сега под пръстите си жива плът… Когато слезе в оврага, излъчвателят вече беше съвсем близо. Жълтият танк се носеше право срещу него, сляпо втренчен със стъкълцата на перископите, решетестият конус тежко се поклащаше извън такта на приклякането на машината и сега се виждаше, че на върха му се люлее сребристо кълбо, от което гъсто стърчаха дълги блестящи игли…
Танкът изобщо нямаше намерение да спира; Максим му отстъпи път, пропусна го, потича няколко метра успоредно с него и скочи върху бронята.
Част пета
Земянин
Глава осемнадесета
Сънят на държавния прокурор беше лек и мъркането на телефона го прекъсна веднага. Без да отваря очи, той взе слушалката и дрезгаво каза:
— Държавният прокурор слуша.
Мяукащият глас на референта произнесе с извинителен тон:
— Седем часът е, ваше превъзходителство.
— Да — каза прокурорът, без още да отваря очи. — Да. Благодаря ви.
Той запали светлината, отметна одеялото и седна. Известно време седя, забил поглед в мършавите си бледи крака, и с тъжно учудване размишляваше за това, че ето вече мина петдесетте години, но не помни един ден, в който да са му позволили да се наспи. През цялото време все някой те буди. Когато беше поручик, след пиянство го будеше говедото-вестовой. Когато беше председател на Черния трибунал, будеше го глупакът-секретар с неподписаните заповеди. Когато беше ученик, го будеше майка му и това беше най-неприятното. И винаги му казваха: трябва! Трябва, ваше благородие… Трябва, господин председател… Трябва, синчето ми… А сега той сам си казва „трябва“… Стана, наметна си халата, плисна в лицето си шепа одеколон, сложи си изкуствените зъби, огледа се в огледалото, докато масажираше бузите, направи гримаса и отиде в кабинета.
На масата вече имаше чаша топло мляко, а под колосаната салфетка — чинийка със солени бисквити. Това трябваше да се изпие и изяде като лекарство, но първо той отиде до сейфа, отмести вратичката, извади зелената папка и я сложи на масата до закуската. Като хрупаше бисквити и сърбаше мляко, той внимателно разгледа папката, докато се убеди, че от вчера никой не я е отварял. Колко много неща се промениха, помисли си прокурорът. Някакви си три месеца, а колко се промени всичко!… Той машинално погледна жълтия телефон и няколко секунди не можа да отмести поглед от него. Телефонът мълчеше — ярък, изящен като весела играчка… страшен, като тиктакаща адска машина, която не можеш да обезвредиш…
Прокурорът трескаво се вкопчи с две ръце в зелената папка, стисна очи. Почувствува, че страхът нараства и побърза да се овладее. Не, така работите няма да тръгнат. Сега трябва да се пази абсолютно спокойствие, да се разсъждава съвсем безпристрастно… „Все едно нямам избор… Значи избираме риска… Е, какво — рискът си е риск. Винаги го е имало и ще го има, трябва само да го сведем до минимум. И аз ще го сведа. Да, массаракш, до минимум!… Вие като че ли не сте сигурен в това, Умник? Ах, вие се съмнявате? Вие винаги се съмнявате, Умник, имате такова едно качество, браво на вас… Е, ще се постараем да разсеем съмненията ви. Чувал ли сте за човек на име Максим Камерер? Нима сте чувал? Така ви се струва. Вие никога преди не сте чувал за този човек. Сега за пръв път ще чуете за него. Много ви моля, изслушайте ме и си съставете за него най-обективно, най-непредубедено мнение. За мен е много важно да знам обективното ви мнение, Умник: от него, знаете ли, зависи целостта на кожата ми. На моята бледа и толкова скъпа кожа със сини жилчици…“
Той сдъвка последната бисквита и на един дъх допи млякото.
После каза гласно:
— Да пристъпим.
И отвори папката. „Миналото на този човек е неясно. И това, разбира се, е калпаво начало на едно запознанство. Но ние с вас знаем не само как от миналото се извежда настоящето, но и как от настоящето се извежда миналото. И ако чак толкова ни потрябва миналото на нашия Мак, ние ще го изведем от настоящето. Това се нарича екстраполация… Нашият Мак започва началото си с това, че бяга от каторгата. Изведнъж. Неочаквано. Точно в момента, когато ние със Странник посягаме към него. Ето паническият рапорт на генерал-коменданта, класически вопъл на идиот, който е извършил пакост и бърза да отърве наказанието: той в нищо не е виновен, направил всичко според инструкцията, той не знаел, че обектът доброволно е постъпил в отряда на сапьорите-смъртници, а обектът постъпил там и загинал на минното поле. Не знаел… Ето, ние със Странник също не знаехме. А трябваше да знаем! Обектът ни е човек непредсказуем, вие трябваше да очаквате от него нещо подобно, господин Умник… Да, тогава това ме порази, но сега разбираме каква е работата: някой е разказал на нашия Мак за кулите, той решил, че в Страната на Творците няма какво да прави повече и избягал на Юг, симулирайки гибел…“