Борбата [bg]

— От тук нататък ще продължим пеша.

Елена се зарадва, че се бе досетила да вземе въже. Ако Стефан наистина беше паднал в кладенеца във фермата на Франчър, щяха да се нуждаят от него. Но ако не го намерят там…

Не искаше дори да мисли за това.

Трудно си проправяха път в гората, особено в мрака. Всичко наоколо бе гъсто обрасло с храсти, а под краката им пращяха опадалите изсъхнали клони. Около тях пърхаха нощни пеперуди, които докосваха лицето на Елена като с невидими криле.

Накрая се добраха до една просека. Оттук се мержелееха основите на някаква стара къща, но камъните сега бяха гъсто обрасли с плевели и къпини. По-голямата част от комина обаче бе останала здрава като полусрутен древен паметник с кухини по него, където някога е имало хоросан.

— Кладенецът би трябвало да е някъде там, отзад — обади се Мат.

Мередит го намери и веднага повика останалите. Те се струпаха около кладенеца и заоглеждаха плоския камък с квадратна форма, който почти се сливаше с терена.

Мат се наведе и се зае да разчиства прахоляка и треволяците около камъка.

В този миг сърцето на Елена заби неудържимо. Усещаше как ударите му пулсират в гърлото й. Вълните достигаха чак до върховете на пръстите й.

— Хайде да се опитаме да го отместим — предложи тя с едва доловим шепот.

Каменната плоча обаче се оказа толкова тежка, че дори Мат не успя да я помръдне. Накрая четиримата обединиха усилията си, като се притиснаха един до друг и чак тогава, след много пръхтене, масивният каменен блок се отмести само с един сантиметър. След като се показа тясна цепнатина между камъка и стената на кладенеца, Мат грабна един по-як клон и се опита да разшири отвора. После и четиримата натиснаха с все сили клона.

Щом отворът се разшири достатъчно, за да провре главата и раменете си, Елена надникна надолу. Вече се страхуваше дори да се надява.

— Стефан?

Последвалите няколко секунди, докато висеше над черния отвор, вперила невиждащ взор право надолу в непрогледния мрак, през който чуваше само ехото от шума на падащите камъчета, които неволно бе съборила, й се сториха агонизиращо непоносими. И едва тогава, колкото и да бе невероятно, от долу се дочу друг звук.

— Кой е? Елена?

— О, Стефан! — От връхлетялото я облекчение едва не припадна. — Да! Аз съм. Ние сме тук и ще те измъкнем. Добре ли си? Ранен ли си? — Единственото, което я спаси да не падне долу при него, беше здравата десница на Мат, който я сграбчи отзад. — Стефан, почакай, донесли сме въже. Кажи ми само, че си добре.

Последва слаб неясен звук, но Елена разбра какво бе това. Смях. Гласът на Стефан беше слаб, но поне бе разбираем.

— Бил съм и по-добре. Но поне съм жив. Кой друг е с теб?

— Аз съм, Мат — обади се Мат и пусна Елена. Наведе се над отвора. Елена, която едва не припадна от вълнение, забеляза, че погледът му е леко премрежен.