Синът на феите [bg]

На сутринта, когато Изолда отиде в параклиса, ковчегът на баща й бе затворен и готов за полагане в дълбоката семейна гробница — а принцът си беше отишъл.

— Оттегли предложението си за брак — каза брат й студено, докато заемаше мястото си, коленичейки до нея на стъпалата пред олтара. — Предполагам, че между двама ви се е случило нещо?

— Той е злодей — каза Изолда простичко. — А ако ти си го изпратил пред вратата ми, както твърдеше той, тогава си предател спрямо мен.

Той наведе глава.

— Разбира се, че не съм сторил такова нещо. Съжалявам. Напих се като глупак, и му казах, че може сам да изложи молбата си пред теб. Защо изобщо отвори вратата си?

— Защото, както и ти, вярвах, че приятелят ти е почтен човек.

— Много си сбъркала, че си отворила вратата — упрекна я брат й. — Да отвориш вратата на спалнята си за мъж, пиян мъж! Не знаеш как да се грижиш за себе си. Баща ни беше прав, трябва да те настаним някъде на безопасно място.

— Бях на сигурно място! Бях в собствената си стая, в собствения си замък, разговаряйки с приятел на брат си. Не би трябвало да съм изложена на опасност — каза тя гневно. — Не биваше да водиш такъв човек на трапезата ни. Изобщо не е бивало някой да казва на татко, че този мъж може да ми стане добър съпруг.

Тя се изправи на крака и тръгна по пътеката между скамейките: брат й тръгна след нея.

— Е, така или иначе, какво каза, та да го разстроиш?

Изолда прикри една усмивка при мисълта за металната грейка, която се удари с трясък в дебелата глава на принца.

— Дадох ясно да се разбере какви са чувствата ми. И не искам да го виждам никога повече.

— Е, това е леснопостижимо — каза Джорджо рязко. — Защото никога повече няма да можеш да се срещнеш с никой мъж. Щом не желаеш да се омъжиш за принц Роберто, тогава ще трябва да постъпиш в манастира. Завещанието на баща ни не ти оставя никакъв друг избор.

Изолда спря, когато думите му проникнаха в съзнанието й, и колебливо сложи длан върху ръката му, питайки се как може да го убеди да я остави да си тръгне свободно.

— Няма нужда да гледаш така — каза той грубо. — Условията на завещанието са ясни, казах ти снощи. Изборът ти беше: принцът или манастирът. Сега остава манастирът.

— Ще замина на поклонение — предложи тя. — Далече оттук.

— Няма. Как ще оцелееш дори един миг? Та ти не можеш да се опазиш дори у дома.

— Ще замина и ще отседна при някой приятел на татко — когото и да е. Мога да отида при сина на кръстника си, графът на Влахия. Бих могла да отида при херцога на Брадур…

Лицето му беше мрачно.

— Не можеш. Знаеш, че не можеш. Трябва да постъпиш, както ти нареди татко. Нямам избор, Изолда. Бог знае, че бих направил всичко за теб, но завещанието му е ясно, и аз трябва да се подчиня на баща си — точно както и ти.

— Братко — не ме принуждавай да правя това.

Той се обърна към сводестата стена на входа на параклиса и облегна чело на студения камък, сякаш Изолда му докарваше главоболие.