Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
последва, но се обърна към кобилата си, когато тя застана до него.
Двамата си размениха продължителен поглед.
- Той става все по-силен - отбеляза мъжът.
Кобилата помръдна ухо.
Ездачът й не каза нищо повече, но погледна отново в посоката, в
която беше поело детето.
***
Когато излезе от сянката на дъба, Вася се стресна колко бързо беше
паднала нощта. Под дървото цареше неопределен сумрак, но сега вече
беше мъглива нощ, в очакване на снега, от който въздухът беше
натежал. Гората беше изпълнена с факли и отчаяните викове на мъже.
Вася не я беше грижа за тях - дърветата отново й бяха познати и
единственото, което искаше, бе да се озове в прегръдките на Олга и
Дуня.
От нощта връхлетя галопираш кон, чийто ездач не носеше факла.
Кобилата видя детето миг преди ездача и се закова на място, вдигайки
се на задните си крака. Вася се претърколи на една страна и ожули
ръката си. Захапа юмрук, за да потисне плача. Ездачът промърмори
проклятие с глас, който й беше познат, и в следващия миг я вдигнаха
ръцете на брат й.
- Сашка - изхлипа Вася и зарови лице във врата му. - Бях се изгубила.
В гората имаше един мъж. Двама мъже. И един бял кон, и едно черно
дърво, и аз се уплаших.
- Какви мъже? - попита я Саша. - Къде са, дете? Наранена ли си?
Той я отдръпна от себе си и я опипа.
- Не - с разтреперан глас каза Вася. - Не... Само ми е студено.
Саша не каза нищо. Тя разбра, че той е ядосан, макар че я постави
внимателно върху кобилата си. Метна се зад нея и я уви в една гънка
на наметалото си. Вече в безопасност и опряла буза в добре
поддържаната кожа на колана, на който беше окачен мечът му, Вася
постепенно спря да плаче.
Обикновено Саша търпеше това, че малката му сестричка го следва
по петите и се опитва да вдигне меча му или да дръпне тетивата на
лъка му. Разрешаваше й го, дори й даваше парче свещ или шепа
лешници. Но сега страхът го беше изпълнил с гняв и той не й
проговори, докато яздеха.
Саша крещеше наляво и надясно и мълвата за спасяването на Вася
бавно се разнесе сред мъжете. Ако не я бяха намерили, преди да
завали сняг, тя щеше да умре през нощта и щяха да я открият едва
напролет, когато леденият саван над нея се разтопи - ако изобщо я
откриеха.
- Глупачка - най-сетне изръмжа Саша, когато спря да крещи. - Малка
глупачка, какво те прихвана? Да избягаш от Олга и да се скриеш в
гората? Да не се мислиш за горска фея... или забрави кой сезон сме?
Вася поклати глава. Сега тя трепереше на пристъпи. Зъбите й
тракаха.
- Исках да си изям питката - отвърна тя. - Но се изгубих. Не можах да
открия дънера на бряста. Срещнах един мъж при дъба. Двама мъже.
И един кон. И после се стъмни.
Саша се намръщи над главата й.
- Разкажи ми за този дъб - подкани я той.
- Беше стар - обясни Вася, - с корени до коленете. И беше едноок -
мъжът, не дървото.
Тя започна да трепери по-силно от всякога.
- Е, сега недей да мислиш за това - каза Саша и пришпори уморения си
кон.
Олга и Дуня го посрещнаха на прага. Лицето на добрата старица
беше обляно в сълзи, а Олга беше бяла като някоя ледена девица от
приказките. Бяха изгребали всички въглени от фурната и бяха излели
вода върху нагорещените камъни, за да направят пара. Вася беше
съблечена безцеремонно и напъхана в гърлото на фурната, за да се
сгрее.
Караницата започна веднага щом я извадиха оттам.
- Ще ми крадеш питки - нареждаше Дуня. - Ще бягаш от сестра си.
Как можа да ни изплашиш така, Васочка? - нареждаше тя през плач.
Разкаяната Вася я погледна със сънливи очи и промърмори:
- Съжалявам, Дуня. Съжалявам, съжалявам.
Натъркаха я с противното синапено семе и я нашибаха с жилави
метлички от брезови клонки, за да съживят кръвообращението й.
Увиха я във вълна, превързаха ожулената й ръка и сипаха супа направо
в гърлото й.
- Това беше много лошо, Вася - присъедини се Олга.
Тя приглади косата на сестричката си и я залюля в скута си. Вася
вече беше заспала.
- Стига за тази вечер, Дуня - добави Олга. - Утре ще имаме време за
повече разговори.
Сложиха Вася да легне върху печката и Дуня се сгуши до нея.
Когато най-сетне сестричката й заспа, Олга се отпусна изтощена до
огъня. Баща й и братята й седяха в ъгъла и кусаха с лъжици от яхнията
с еднакво гневно изражение на лицето.
- Тя ще се оправи - увери ги Олга. - Не мисля, че ще се простуди.
- Но това може да се случи на някого от мъжете, които извикахме от