Мъртви в Далас

Там, разбира се, имах повече шансове да срещна някой, който да ми се притече на помощ. Но от друга страна, само няколко минути по-рано се бях уверила на собствен гръб, че не всеки случаен непознат е приятелски настроен. Ами ако попаднех на друго странно същество, което още не е вечеряло? Може би точно в този момент миризмата на кръвта ми гъделичкаше ноздрите на някой хищник. Разправят, че акулата е в състояние да надуши и най-миниатюрната капчица кръв във водата, а вампирът си е същинска акула на сухо.

Затова изпълзях обратно между дърветата, вместо да стоя на показ край пътя. Гората е скучно място за умиране. Това не ти е Аламо2 или Термопили3, а най-обикновен крайпътен пущинак в Северна Луизиана. Лежах си аз насред отровния бръшлян и се чудех дали ще умра от отравяне, или от загуба на кръв.

С всяка изминала секунда очаквах болката да стихне, но тя ставаше все по-силна. Опитвах се да не плача, но сълзите сами се стичаха по бузите ми. Стараех се и да не хълцам, за да не привличам внимание, но просто нямаше начин да стоя абсолютно неподвижно.

Съсредоточена в усилието си да пазя тишина, за малко да изпусна Бил. Тичаше по пътя, тревожно загледан в гората, и отдалече си личеше, че надушва опасност.

— Бил — прошепнах аз, но за вампирския му слух това звучеше като писък.

Той мигновено застина и започна да шари с поглед в мрака.

— Тук съм — казах аз и потиснах едно ридание. — Внимавай! — В момента представлявах жив капан за вампири.

На лунната светлина лицето му изглеждаше абсолютно безизразно, но и той — също като мен — внимателно обмисляше опасностите. Единият от нас трябваше да направи първата крачка. Дадох си сметка, че ако аз се покажа на светло, Бил по-ясно ще може да види дали някой се кани да ни нападне.

Протегнах ръце, улових се за тревата и се издърпах напред. Не можех дори на колене да се изправя. Опитвах се да се изтласквам с крака, за да щадя мускулите на гърба си, но въпреки това болката беше неописуема. Избягвах да гледам към Бил, защото не исках да се размеквам при вида на гнева му. Така или иначе, го усещах във въздуха край себе си.

— Кой ти причини това, Суки? — тихо попита той.

— Помогни ми да стигна до колата. Моля те, да се махаме оттук. — Полагах огромно усилие да не изпадна в истерия. — Ако вдигам шум, тя може да се върне. — Разтреперих се цялата само като си го представих. — Заведи ме при Ерик. Тя каза, че това е съобщение за Ерик Нортман.

Бил приклекна до мен.

— Трябва да те вдигна.

О, не! Щях да кажа: „Не може да няма друг начин“, но много добре знаех, че такъв просто нямаше. Бил не се поколеба и секунда. Преди да успея да се подготвя за болката, той просто ме грабна от земята и ме преметна през рамо.

Изпищях с пълно гърло. Опитах се да не хленча, за да можем да чуем евентуалните си нападатели, но не успях. Бил хукна по пътя в посока към колата, отвори задната врата и ме положи — бързо, но внимателно — на задната седалка. Не че имаше начин да ми спести болката, която последва, но поне направи усилие.