Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Но щом го направи, Габорн изпита мощно и непреодолимо усещане за смъртна заплаха; Земята го предупреждаваше, че тя е в опасност. Ако отново отидеше на юг, щеше да умре.
Дали щеше да бъде нападната от някой разбойник, дали щеше да се поболее по пътя, или щеше да я сполети някоя друга зла съдба, той не разбра. Но макар да не можеше да предположи каква форма на опасност я дебне, предчувствието му бе толкова силно, колкото в деня, в който умря баща му.
„Моли — помисли Габорн, — натам те чака смърт. Върни се и иди в замък Силвареста.“
Тя спря насред крачка и извърна питащо големите си сини очи към него. Поколеба се за половин секунда, след което се обърна и затича на север към замък Силвареста, сякаш я гонеше хала.
При тази гледка очите на Габорн се изпълниха със сълзи на благодарност.
— Добро момиче — прошепна той. Беше се побоял, че няма да чуе предупреждението му или че ще се поколебае дали да му се подчини.
Дните го гледаше невярващо.
— Вие просто така я… обърнахте?
— Да.
— Усетихте опасност на юг?
— Да — повтори Габорн и премълча смътното чувство на страх, което се прокрадна в него. — Поне за нея.
Обърна се към Бинесман:
— Не знам дали ще мога да издържа на това. Не очаквах, че ще е така.
— От един Земен крал не се чака да носи леки товари — каза Бинесман. — Казват, че след битката при Сийр Фийл по тялото на Ерден Геборен не намерили нито една рана. Според някои е умрял от разрив на сърцето.
— Много ме успокои — отвърна сардонично Габорн. — Искам да спася това дете, но не знам дали постъпих добре, или зле, като го избрах.
— А може би нищо от това, което правим, няма значение — отвърна Бинесман, сякаш примирил се с разбирането, че и най-големите им усилия може да не спасят човечеството.
— Не. Трябва да вярвам, че има значение — възрази Габорн. — Трябва да вярвам, че борбата си заслужава. Но как мога да ги спася всичките?
— Да спасиш цялото човечество? — каза Бинесман. — Това е невъзможно.
— Тогава трябва да измисля как да спася повечето. — Габорн погледна своя Дни, историка, който го следваше неотлъчно от детството му.
Мъжът беше облечен в скромния си, неизменен кафяв схоларски халат и се взираше в него с немигащи очи. Но когато Габорн се вгледа в него, Дните извърна поглед някак гузно.
Чувството за заплаха, което изпитваше Габорн, бе тревожно. Той беше убеден, че Дните може да му каже кой е източникът на тази опасност, стига да поиска.
Но Дните отдавна се беше отказал от името си, беше се посветил на Господарите на Времето. Нямаше да проговори.
Все пак, въпреки че предаността на Дните към Господарите на Времето уж оставяше малко място за намесата им в хорските дела, Габорн беше слушал приказки за някои Дни, които отстъпвали от клетвите си.
Знаеше, че далече на север, в една манастирска обител на островите оттатък Оруин, живее друг Дни — такъв, който бе отдал на Дните на Габорн дара си на ум и в замяна бе получил от него същото. По този начин сега двамата Дни споделяха един и същи ум — деяние рядко повтаряно извън онзи манастир, тъй като водеше до лудост.
Дните на Габорн се наричаше „свидетел“ и бе натоварен от Господарите на Времето да наблюдава Габорн и да слуша думите му. Неговият двойник, „писарят“, записваше делата на Габорн до смъртта му, когато щеше да се публикува книгата на живота на Габорн.
И тъй като всички писари живееха в общата обител, те споделяха информация. Всъщност всички знаеха какво става между Владетелите на руни.
Ето защо Габорн имаше чувството, че Дните знаят твърде много, но че разкриват тайните си твърде рядко.
Бинесман улови обвинителния поглед, който Габорн хвърли към Дните, и каза:
— Ако избирах семена за посев в градината си догодина, не знам дали щях да гледам да ги опазя всички, или само най-добрите.
Странници в една постеля
Селцето Сеново в земите на средна Мистария беше кацнало като листна въшка сред иначе невзрачния пейзаж, но си имаше хан. А един хан беше всичко, което му трябваше на Роланд.
Влезе в Сеново посред нощ, без дори да разбуди селските псета. Небето далече на югозапад бе придобило огнен цвят. Преди няколко часа Роланд беше срещнал един от кралските далекогледци, мъж с половин дузина дарове на взор, който му каза, че е избухнал вулкан, въпреки че Роланд изобщо не беше чул гърмежа. Но светлината на огньовете му се отразяваше от огромния стълб пушек и пепел. Далечният му огън усилваше звездната светлина и всичко наоколо изглеждаше неестествено ярко.