Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
— Работите в корпорацията „Майлстоун“, а тя се намира в Нюпорт, Калифорния — поясни Макгий.
— Така ми каза и доктор Витески. Но името просто не означава нищо за мен.
— Всичко останало се е върнало в паметта ви. И това ще се възстанови. Просто трябва да мине поне малко време.
— Не — възрази му. — Това е някак различно. Останалите празноти тънеха в подсъзнанието ми… като във вълма от гъста мъгла. Дори когато не можех да си припомня нещо, все пак успявах да усетя, че в мъглявината има някакви спомени. Накрая мъглата изчезна и всичко се изясни. Но когато се опитвам да си спомня каква е била работата ми, вече няма нищо. Мъглата се замества от тъмнина… голяма тъмнина… чернота, като напълно черна и празна дупка, която се спуска все по-надолу и по-надолу… безкрайно. Във всичко това има нещо… нещо, което ме плаши.
Макгий се премести до края на стола си. Веждите му бяха сключени:
— Имахте служебен пропуск от „Майлстоун“ в портмонето си, когато ви донесоха в спешното отделение. Може би той ще освежи паметта ви.
— Може би — със съмнение в гласа си промълви тя. Наистина бих искала да го видя.
Портмонето й се намираше в най-долното чекмедже на нощното шкафче. Той й го подаде.
Тя отвори портмонето и намери пропуска. Беше ламиниран и имаше малка нейна снимка. В горния край на удостоверението на бял фон със сини букви беше написано: КОРПОРАЦИЯ МАЙЛСТОУН. Под този титул бе отпечатано името й с получерни букви, а още по-долу следваше физическото й описание — възраст, височина, тегло, цвят на косата и на очите. Отдолу с червени цифри бе отпечатан служебният й идентификационен номер. Само това.
Доктор Макгий стоеше до леглото и я наблюдаваше, докато тя разглеждаше пропуска:
— Това помага ли?
— Не — заяви тя.
— Ни най-малко?
— Не мога да си спомня да съм го виждала преди. Въртеше пропуска в ръце и се мъчеше да го свърже с нещо, опитваше се с всички сили да отприщи този поток от спомени. Не би могла да бъде по-учудена от пропуска си, дори и да беше доказателство за съществуване на чужда цивилизация, което току-що е било донесено от Марс; не би изглеждало по-извънземно.
— Толкова е странно — замисли се тя. — Опитвах се да си спомня последния ден, когато бях на работа — деня преди да започна ваканцията си. Части от него възстанових съвършено ясно. Спомням си как станах сутринта, как си приготвих закуска и прегледах вестника. Всичко това е съвсем отчетливо в паметта ми, като спомена за обеда, който току-що изядох. Спомням си как отидох в гаража оная сутрин, как влязох в колата и запалих двигателя… — Остави гласа ей да затихне, докато се взираше в пропуска. Опипваше малкия четириъгълник като ясновидка, която търси следи от нечия психика върху пластмасовата повърхност. — Спомням си как същата сутрин изтеглих колата си на заден ход по алеята… следващото нещо, което се сещам, е… как се прибрах вкъщи в края на деня. А между двете събития има единствено чернота, празнота. И точно така е с всичките ми спомени за работата, не само от този ден, а от всеки ден. Колкото и да се опитвам да ги излъжа, те непрекъснато ми се изплъзват. Няма ги там сред мъглата. Тези спомени просто вече не съществуват.
Без да се отделя от леглото й, Макгий й заговори с тих и окуражителен тон:
— Разбира се, че съществуват, Сюзан. Напрегнете малко подсъзнанието си. Представете си отново как седите зад кормилото на колата си онази сутрин.
— Мислила съм за това.
— Помислете пак.
Тя затвори очи.
— Било е ден, навярно типичен за август в Южна Калифорния — започна той, като й помагаше да върне сцената в съзнанието си. — Горещ и син, може би с лека мъгла.
— Горещ и син — съгласи се тя, — но без мъгла. В небето дори нямаше никакви облаци.
— Влизате в колата и я изтегляте на заден ход по алеята. Сега помислете за маршрута ви по пътя към „Майлстоун“.
Тя мълча почти цяла минута, преди да каже:
— Няма смисъл. Не си спомням.
— Как се казваха улиците, по които минахте? — настоя той.
— Не знам.
— Разбира се, че знаете. Кажете ми името поне на една улица. Поне на една, за да започне да се размотава кълбото.
Тя се напрегна да стигне поне до нещичко в празнотата — лице, стая, глас каквото и да е, — но без успех.
— Съжалявам — въздъхна. — Не ми идва наум името дори и на една улица.
— Казахте ми, че си спомняте как сте изтеглили колата по алеята онази сутрин. Добре. Щом си спомняте това, положително помните и накъде сте тръгнали след това. Наляво ли завихте или надясно?