Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Неусетно, без да разбера, последният ни курс беше започнал.
Първи курс. Мори е по-възрастен от повечето ми преподаватели, а аз съм по-малък от повечето студенти, защото съм завършил училище една година по-рано. За да прикрия недостатъчната си възраст, ходя облечен с вехти сиви блузи и тренирам бокс в спортната зала, а навън се разхождам с незапалена цигара в устата, макар че всъщност не пуша. Карам раздрънкан „Мъркюри кугър“ със спуснати до долу прозорци и надута докрай музика. Опитвам се да се утвърдя като суров тип — но всъщност ме привлича сърдечността на Мори и понеже той не се държи с мен като с хлапе, което се напъва да докаже, че е нещо повече, аз се успокоявам.
Когато свършва първият ми курс при него, се записвам за следващия. Той е много щедър с оценките, тези неща не го интересуват. Казват, че една година по време на Виетнамската война бил писал отлични оценки на всичките си студенти, за да им помогне да отложат военната си служба.
Започвам да се обръщам към Мори с „треньоре“, както в училище казвах на учителя си по физкултура. На Мори прозвището му харесва.
— Треньоре — повтаря той. — Добре, ще ти стана треньор. А ти ще бъдеш мой играч. Ти ще изиграеш всички онези прекрасни роли в живота, за които аз съм вече прекалено стар.
Понякога хапваме заедно в кафето. Мори, за моя радост, е по-немарлив дори от мен. Разговаря по време на хранене, смее се с пълна уста, споделя разпалено мисълта, която го е споходила, докато дъвче яйчената си салата и от устата му хвърчат жълти трохи.
Досмешава ме. По време на цялото ни познанство изпитвам две непреодолими желания: да го прегърна и да му подам салфетка.
Класната стая
Слънцето свети през прозореца на трапезарията и осветява дървения под. Разговаряме вече близо два часа. Телефонът отново звъни и Мори моли помощничката си Кони да го вдигне. Тя записва името на всеки обадил се в черното тефтерче на Мори. Приятели. Учители по медитация. Дискусионна група. Желаещ да го снима за някакво си списание. Ясно беше, че аз не съм единственият, който се интересува от възрастния преподавател — участието му в Нощния блок го беше превърнало в звезда — но бях особено впечатлен, може би дори завиждах, за многобройните му приятели. Сетих се за „другарчетата“, с които движех в колежа. Къде ли са сега?
— Знаеш ли, Мич, когато вече умирам, хората се интересуват повече от мен.
Ти винаги си бил интересен.
— Охо — усмихва се Мори. — Много си мил.
Не, не съм, мислено отвръщам аз.
— Знаеш ли защо? — продължава той. — Хората ме имат за нещо като мост. Не съм толкова жив, колкото бях навремето, но още не съм и мъртъв. Аз съм нещо… по средата.
Кашля, после отново се усмихва.
— Аз потеглям на голямото пътешествие — хората искат да им кажа какво да си приготвят.
Телефонът отново звъни.
— Мори, ще говориш ли? — пита Кони.
— Сега ми е на гости мой стар приятел — оповестява той. — Нека се обадят по-късно.
Не мога да ви кажа защо ме прие така сърдечно. Аз вече не бях многообещаващият студент, с когото се беше разделил преди шестнадесет години. Ако не беше Нощния блок, Мори навярно щеше да си умре без да се видим отново. Нямах никакво друго оправдание, освен това, с което всички се оправдават. Погълнат бях твърде дълбоко от песента на сирените, възвеличаваща собствения ми живот. Бях зает.
Какво се е случило с мен, запитах се аз. Високият, дрезгав глас на Мори ме върна към университетските ми години, когато смятах, че богатите са лоши, че ризата и вратовръзката са сковаващи дрехи, а живот без свободата да тръгнеш накъдето си искаш — с мотоциклета под теб, с вятъра в лицето, из улиците на Париж или из планините на Тибет — не може да е добър живот. Какво се е случило с мен?
Случили се бяха осемдесетте. Случили се бяха деветдесетте. Смърт и болести, затлъстяване и оплешивяване. Разменил бях купчина мечти за по-голяма заплата без дори да забележа какво съм направил.
А ето, че Мори говореше, възкресявайки чудото на старото време в университета, сякаш се бях върнал след продължителна ваканция.
— Намери ли човек, с когото да споделиш най-скъпото на сърцето си? — питаше той.
— Полезен ли си на обществото?
— Имаш ли вътрешен покой?
— Опитваш ли се да бъдеш колкото се може по-човечен?
Гърчех се и се извивах, опитвайки се да покажа, че съм се занимавал надълбоко с тези неща. Какво се беше случило с мен? Навремето се бях зарекъл, че никога няма да работя за пари, че ще се запиша в Корпуса на мира, че ще живея на красиви, духовно извисяващи места.