Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Тоби Темпъл игра във всички тях и това бе неговата школа. Имената на градовете бяха различни, но местата бяха същите, миризмите бяха същите, същите бяха и враждебно настроените зрители. Ако не харесваха изпълнителя, го замеряха с бирени бутилки, прекъсваха го по време на представлението и го изпращаха с освиркване. Това бе тежка, но добра школа. Тя научи Тоби да оцелява. Научи го да се оправя с пияни туристи и трезви млади хулигани, без да ги бърка един с друг. Научи го да разпознава потенциалния освирквач и да спира порива му, като моли за глътка от неговата чаша или за носна кърпа, за да попие челото си.
Тоби се хващаше на работа в места с имена като „Езеро Киамеша“, „Хижа Шауанга“ или „Ейвън“.5 Игра в Уайлдууд, щата Ню Джързи, в Б’най Б’рът6 и в зали с имена „Синовете на Италия“ или „Еленът“.
И продължаваше да се учи.
Номерът на Тоби се състоеше от пародии на популярни песни, имитации на Гейбъл, Грант, Богарт и Кагни, а също и от материал, откраднат от големите комици, които си позволяваха скъпо платени автори. Всички прохождащи комици крадяха текстове и блъфираха: „Сега ще направя Джери Лестър“ — тоест щеше да ползва неговите реплики — „обаче два пъти по-добре от него.“. „Ще направя Милтън Бърл.“. „Трябва да видите какво правя с Ред Скелтън.“
Текстът бе ключа, затова крадяха само най-доброто.
Тоби опитваше всичко. Вторачен в безмълвната публика с хитрите си сини очи, казваше:
— Виждали ли сте как пикае ескимос? — и слагаше ръце на дюкяна, откъдето започваха да се търкалят кубчета лед.
Обвит в чаршаф и с тюрбан на главата, обявяваше:
— Абдул, змиеукротителят.
Засвирваше на флейта, и от тръстиковата кошница се надигаше кобра, клатеща се в такта на музиката, докато Тоби дърпаше нишките. Тялото и бе шланг от душ, а главата — пръскало. Винаги се намираше някой, който смяташе, че това е смешно.
Шегите му бяха всякакви — стандартни, дебелашки и дървеняшки, от ония дето казваш къде им е смешното.
Разполагаше с десетки „иглички“. Беше винаги готов да скача от една „хапка“ на друга, преди да започнат да хвърчат бирените шишета.
Но където и да играеше, по време на представлението винаги се чуваше звукът на тоалетен сифон.
Тоби пътуваше из страната с автобус. Пристигнеше ли в нов град, проверяваше къде е най евтиният хотел, спалня или конюшня. Слагаше картон на подметките и триеше с тебешир яките на ризите, за да спести прането. Градовете бяха винаги мрачни, а храната — лоша. Но все пак, самотата го гризеше най-много. Нямаше никой до себе си. Нямаше и един човек сред огромната вселена, който да се интересува дали Тоби е жив или мъртъв. Пишеше от време на време на баща си, но повече от чувство за дълг, отколкото от обич. Имаше отчаяна нужда от някого, с когото да поговори, който да го разбира, да споделя мечтите му.
Гледаше преуспелите актьори да излизат от големите клубове със свитата си, с красивите класни мацки, да карат лъскавите си лимузини и им завиждаше. Някой ден…
Най-лошите мигове бяха, когато се проваляше, когато бе освиркван по средата на представлението, когато го изхвърляха преди още да е започнал. Тогава Тоби мразеше хората в публиката. Искаше да ги избие. Не само че се бе провалил — бе на дъното. Нямаше накъде по-надолу. Беше там. Криеше се в хотелската стая и молеше Бог да го остави на мира, да му отнеме желанието да стои пред публиката и да я забавлява.
5
Явно няма много общо с река Ейвън, където е роден Шекспир. — бел.пр.
6
При добро желание могат да бъдат открити на най-подробните карти на САЩ. — бел.пр.