Елфите на Шанара

Тя не обърна внимание на неговото свиване на рамена и отново се настани удобно, обвила се плътно със своите одеяла и, с блестящи от решителност очи. Инцидентът с Рока беше започнал вече да избледнява в паметта й.

Рен спа почти до разсъмване, заставайки на пост късно, защото Гарт реши да не я буди. Тя беше нащрек през останалата част от нощта, държейки съзнанието си будно с мисли за това, което предстоеше. Дъждът спря и на разсъмване лятната горещина се върна. Въздухът бе наситен с пари и задушен. Те отидоха да събират сухи дърва, като ги насичаха на достатъчно малки парчета, за да могат да ги товарят, направиха шейна и използваха конете, за да закарат товара до края на скалата. Рен и Гарт работеха усърдно в горещината, внимавайки да не изтощят прекалено животните или себе си. Правеха чести почивки и пиеха достатъчно вода, за да се предпазят от топлинен удар. Денят остана ясен и душен, а дъждовете — далечен спомен. От време на време откъм водата подухваше лек ветрец, но не носеше прохлада. Водната повърхност се простираше надалеч от сушата, гладка като стъкло и от височината на скалата изглеждаше равна и твърда като стомана.

Те не видяха повече нито следа от Роковете. Гарт предполагаше, че те са нощни птици, ловци, които предпочитат да ловуват под прикритието на тъмнината. Един или два пъти Рен помисли, че може би чува техния вик, слаб й приглушен. Питаше се колко от тях са свили гнезда в пещерите и дали там има техни малки. Но една среща с гигантските птици беше достатъчна, за да задоволи любопитството си.

Те накладоха сигнален огън в каменната вдлъбнатина на скалния перваз, надвесен над Синия разлив. При залез слънце Гарт използва своя кремък, за да запали подпалките и скоро започнаха да горят и по-големите парчета дърво. Пращейки в тишината, пламъците се извисяваха към небето с червен и златист блясък на фона на отслабващата светлина, Рен доволно се огледа. От гази височина огънят можеше да се види на много мили във всяка посока. Ако там имаше някой, щеше да ги забележи. Рен и Гарт изядоха мълчаливо вечерята си, седнали близо до сигналния огън с очи, вперени в пламъците и мисли, бродещи другаде. Рен откри, че мисли за своите братовчеди Пар, Кол и за Уокър Бо. Чудеше се как ли ги бяха убедили да се нагърбят с поръченията на Аланон. Духът, беше казал на Пар да намери Меча на Шанара. Наредил бе на Уокър да намери друидите и изчезналия Паранор. А на нея заръча да намери елфите. Ако те не стореха това, ако някой от тях се провалеше, тогава видението за един свят, омразен и пуст, което той им бе показал, щеше да стане действителност, а хората от расите, щяха да станат играчки в ръцете на Шадуините. Слабото й лице се изопна и тя отметна разсеяно една паднала къдрица. Шадуините — какво представляваха те? Коглайн беше говорил за тях, размишляваше тя, но всъщност почти нищо не разкри. Историята, която той им разказа в нощта при Рога на пъкъла, беше изненадващо неясна. Създания, образувани във вакуума, възникнал от западането на магията при смъртта на Аланон. Създания, подкрепяни от отклонена от правия път магия. Какво означаваше това?