По заповед на президента

Идеята да се държи лаптопът на бюрото или на масата за съвещания беше на старши сержант Уесли Сагинс.

— Генерале, ако лаптопът ви е винаги включен, ще получавате бързо и своевременно всички съобщения. Така и моята работа ще е по-добра, защото ще ви информирам веднага кои са натрапниците. Разбирате ли?

На генерала му бяха необходими десет секунди, за да проследи и схване логиката на Сагинс.

Генерал Нейлър често си мислеше и казваше на доверения си кръг хора, че Наполеон е бил прав, когато е казал: „Армиите настъпват според стомасите си.“ И че по време на Втората световна война някой е бил прав да коментира: „Армията настъпва върху лист хартия — карта.“ И така, той беше принуден да направи тъжното заключение, че Централното командване много трудно може да стигне до него по време на конференция.

Проблемът по време на конференциите беше, че винаги се получаваха важни телефонни обаждания от важни хора — като например мисис Елейн Нейлър или секретаря по отбраната. Генерал Нейлър винаги приемаше обажданията на тези двамата, но някои от обажданията бяха от не толкова важни хора и можеха да почакат.

Обикновено старши сержант Сагинс вземаше решението и съобщаваше на човека, който се обаждаше, че генерал Нейлър е на конференция и ще се обади веднага, когато може. Понякога обаче старши сержант Сагинс не се чувстваше уверен, когато трябваше да каже, например на помощника на секретаря по отбраната или на някого, който се обаждаше от Белия дом, че трябва да почакат, за да разговарят с шефа му. В такъв случай имаше две възможности. Можеше да влезе в офиса на Нейлър или в залата за конференции, да отиде при генерала и тихо да му каже, че се е получило обаждане от еди-кого си и да запита дали генералът ще го приеме.

Но в мига, в който сержантът влезеше в залата за конференции или в офиса, този, който говореше, трябваше да спре по средата на изречението и любезно и търпеливо да изчака генерала и неговия секретар да довършат разговора си. Така се пилееше време, разбира се, и се удължаваше съвещанието.

Втората възможност — за която първоначално Нейлър смяташе, че е доста обещаваща — беше да се постави телефон на масата за конференции, който да има мигаща червена светлина вместо звънец. Тази идея се беше оказала провал, защото, когато червената светлина започнеше да мига, онзи, който говореше, спираше, направил заключението, че вероятно телефонният разговор е по-важен от онова, което казва той.

Още от самото начало се беше оказало успешно да се използва лаптопът за съобщаване на телефонните обаждания. Нейлър винаги виждаше с крайчеца на окото си какво се появява на екрана на лаптопа. Обръщаше глава към него и прочиташе например: