По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
Това като че ли обясняваше всичко. Нямаше нищо подозрително.
И така, всеки път, когато през последните четиринайсет месеца Милър видеше някога гордата птица да седи на летището, той все повече и повече се убеждаваше, че тя никога няма да полети отново. И той беше малко повече от изненадан, когато, щом погледна над ръба на втората чаша мартини, което беше толкова добро, колкото и първото, видя самолета да се движи.
Помисли си, бързо и последователно, като остави чашата си мартини на масата, че: първо, нещо греши и, второ, че ако се движи, самолетът сигурно отива в хангара, където се извършват ремонтите, и, трето, че най-вероятно там ще започнат разглобяването му на части.
Когато отново погледна, видя, че самолетът наистина се движи, и то самостоятелно, без да е дърпан от друго превозно средство.
„Как, по дяволите, са успели да включат двигателите? Не можеш да оставиш самолет да стои на летището четиринайсет месеца, а после просто да натиснеш бутона за включване на двигателите. Очевидно някой е работил по него. Но кога? Кога бях тук за последен път? Миналата сряда? Е, минала е цяла седмица, а това е достатъчно време.“
Самолетът пое към изпълнителния старт. В нейния край се забелязваше „Илюшин“, който беше собственост на „Конго Еър“. Милър знаеше, че има два всекидневни полета между Бразавил, Конго и Луанда. В главата на Милър изникнаха две неприятни мисли.
„Това е предпоставка за въздушна катастрофа. Вероятно пилотът на руския гигант ще каже на пътниците: Дами и господа, говори вашият капитан. Моля, останете седнали на пода и се опитайте да задържите пилетата, козите и другите животни, докато самолетът не престане да се движи. И ви благодаря, че летяхте с «Конго Еър». Надяваме се, че следващия път, когато решите да летите отникъде заникъде, отново ще ползвате нашите услуги.“
После, като видя, че „Боинг 727“ е на изпълнителния старт, му хрумна друга мисъл: „Хей, Чарли, единственият начин да успееш е да изчакаш другият самолет да мине над главата ти и тогава да опиташ. Защото, ако той се приземи малко късо, ще се приземи върху теб.“
„Илюшин“ мина на не повече от петдесет фута над опашката на „Боинга“ и едва тогава докосна земята. Преди още да е стигнал първото отклонение на пистата, „Боингът“ започна пробег за излитане.
„Хей, Чарли, какво ще правиш, ако той не се отстрани от пътя ти? Какво имаме тук, някаква игра между двамата пилоти?“
Задният стабилизатор на „Илюшина“ не се беше отдръпнал напълно от пистата, когато другият самолет мина покрай него и се издигна във въздуха.
„Е, радвам се, че си отново във въздуха, старо момче. Чудя се какъв ли ненормалник е тоя, дето те пилотира?“
Милър взе отново чашата си с мартини, вдигна я към вече почти изчезналия от полезрението „Боинг 727“, после посвети вниманието си на менюто.
Трийсет минути по-късно, след прекрасно приготвено филе от морска пъстърва и две чаши наистина първокласно кафе, той плати сметката с американската си кредитна карта, взе чантата си, в която имаше вестник, списания, книги с меки корици и разни дреболии, купени от магазина на летището, и тръгна към терминала, където беше оставил колата си.
„Онова, което трябва да направя, е да си отида у дома, да се кача на ски пътечката, за да изкарам джина от тялото си, а после да прекарам поне половин час в упражнения йога.“
Но тъй като беше честен човек, знаеше, че онова, което вероятно ще направи, е да си отиде у дома, да съблече хубавите си дрехи и да подремне.
Импулсивно обаче, като мина покрай уличен телефон, той влезе в кабината, пусна монета в отвора и набра номер, който не беше известен на широката общественост.
— Tope — отговориха му още при първото позвъняване.
Да има незаписания никъде номер на контролната кула, беше също резултат на онези сто долара, които месечно изтичаха от джоба му.
— Антонио, моля. E seu irmao — каза Милър.
След миг Антонио взе слушалката, за да говори с „брат си“, и очевидно развълнуван, каза:
— Не мога да говоря в момента. Възникна нещо.
— Какво?
— Мислим, че един от самолетите беше отвлечен.
— „Боинг 727“?
— Откъде знаеш?
— Антонио, трябва да отидеш до тоалетната.
— Моля те, не мога.
„Да, можеш, кучи сине. Плащам ти сто долара всеки месец. И знаеш какво очаквам от теб.“
— Имай ми доверие, Антонио. Имаш диария. Ще те чакам в тоалетната.
(ТРИ)
Офисът на посланика