Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Макар и суров по природа, Йоритомо не беше и нямаше желание да стане аскет. През младостта периодите му на съзерцание се редуваха с нормални дейности и младежки ексцеси, които могат да се очакват от един млад благородник. Чувствените наслади, макар и да не бяха поощрявани, не бяха забранени и въпреки съветите към младите самураи, че дружбата с други воини е за предпочитане пред тази на жени, те невинаги можеха да устоят на съблазънта на една чувствена — и понякога незаконна — връзка. Не можеше и бъдещият шогун.
Тоширо, облечен в широко в раменете кимоно от тъмна брокатена коприна, се приближи към капитана на охраната, чиито хора бяха разположени около каменната градина. Двамата самураи носеха бели превръзки на челата, завързани на тила над перуки от мютска коса, прибрани отзад в традиционен кок. На превръзката на капитана имаше обичайния кървавочервен диск, ограден от две страни с думи-знаци, обозначаващи неговия ранг и функция. На превръзката на Тоширо мястото на червения диск заемаше птицата емблема на шогуна. Един дълъг и един къс меч в леко извити ножници бяха пъхнати в пояса на кръста му.
Ако беше някой друг, щеше да е принуден да ги свали, но като пратеник на вътрешния двор той имаше право да носи оръжие в присъствие на шогуна. Това беше знак на изключителното доверие, което Йоритомо имаше в тази група млади мъже. Беше чиста случайност, че Тоширо беше на същата възраст като шогуна. Никой от избраните от Йоритомо нови пратеници не беше над тридесет години; най-младият беше на двадесет и пет.
Капитанът поведе Тоширо по пътеката към лятната къща — Йоритомо седеше там, потънал в размисъл и загледан в каменния пейзаж. Петимата самураи, седнали зад него в полукръг, скочиха мълчаливо, после свалиха десници от дръжките на дългите си мечове, когато видяха кой идва. Тези мъже, също като охраната около градината, бяха отгледани от раждането си в именията на То-Йота и се бяха врекли да защитават шогуна. Капитанът се поклони и се оттегли, а Тоширо стъпи на широкото долно стъпало на верандата и коленичи в една линия с лявото рамо на шогуна. Йоритомо продължи да гледа право напред в градината. Тоширо опря чело на сламената рогозка, която покриваше горното стъпало, и зачака.
— Какво те задържа? — попита шогунът на идеален американски английски. Той и пратениците владееха този език — петимата стражи говореха само японски.
Тоширо седна и каза:
— Имаше някои моменти, които изискваха по-задълбочено проучване, господарю. Не беше лесно. Те държат картите.
— Много аса ли държат?
— Не съм сигурен, но… в колодата има джокер.
Йоритомо с нежелание откъсна очи от каменната градина и за момент ги спря върху Тоширо. Шогунът също носеше перука от мютска коса, но по-величествена, направена от плитки плюс малка плоска шапка и лакирани дървени гребени — прическа изключително за неговия висок ранг като върховен владетел на Ни-Исан.
— Толкова ли ще е лошо?
Тоширо се поклони ниско.
— Наистина не е добро.
Йоритомо въздъхна и пак се загледа в каменната градина.
— Добре, казвай…
Глава 2
През последната половин година главната задача на Тоширо беше да наблюдава работата, която се извършваше в Херън Пул — нов занаятчийски център, изграден на запад от Ба-Сатана. В началото на годината Яма-Шита, който държеше лиценз за търговия със северните мюти, беше убедил Йоритомо в необходимостта да преоткрият тайните на летателния апарат с двигател. Планът му беше с помощта на мютите да си набавят летящ кон и неговия конник. Много можеше да се научи от проучването отблизо и да се спасят месеци, може би дори години в безплодно експериментиране.
В подкрепа на своята кауза Яма-Шита беше подчертал, че няма време за губене. Дезертирали воини от юг — наричани дълги кучета поради ръста си и кокалестите си черти — бяха готови да тръгнат на север в земите на Плейнфолк. Нямаше да минат много години и техните мощни оръжия може би щяха да се обърнат срещу Ни-Исан. От контактите си с мютите Яма-Шита знаеше, че летящите коне са важен елемент във военната стратегия на дългите кучета. Ни-Исан трябваше да се въоръжи със собствена въздушна кавалерия, за да посрещне тази заплаха ако тя дойдеше.
Йоритомо обеща да помисли по въпроса. Всичко това бе разумно, разбира се. Хиро Яма-Шита — който чрез сливането на фамилиите Яма-Ха и Мацу-Шита бе станал най-силният феодал в Ни-Исан — беше упорит реалист. Всяко предложение, направено от него, заслужаваше да се обмисли сериозно.
Яма-Ха и Мацу-Шита, строителите на първите кораби с колела, бяха тези, които бяха открили изгодните западни търговски пътища и бяха започнали да използват очевидно неизчерпаемите ресурси от полухора, съставящи преобладаващата част от работната сила на Ни-Исан. Лицензите, които им осигуряваха практически монопол в търговията със запада, им бяха дадени от дядото на Йоритомо. Яма-ха и Мацу-Шита бяха стари съюзници на То-Йота и ги бяха подкрепили в тяхната претенция за шогунат. Но безпрецедентната тясна връзка между тези две фамилии имаше за резултат една нежелана концентрация на власт и, ако човек погледнеше на картата с окото на военен, техните обединени владения лежаха като кинжал в сърцето на владенията на То-Йота. За щастие четиридесетгодишният Яма-Шита, изглежда, беше заинтересован повече от търговските сделки, отколкото от политически съюзи, но въпреки това трябваше непрекъснато да се държи под око. Страната често беше разкъсвана от фракционни вражди и въпреки епохата на твърдо централно правителство, създадено от То-Йота, феодалите ревниво държаха на независимостта си. Макар че всички бяха положили клетва за вярност на шогуната, имаше някои, на чиято дума не можеше напълно да се вярва. Затова Йоритомо, също като предишните владетели, имаше два списъка в главата си: един озаглавен фудай — на онези, които смяташе за лоялни и заслужаващи доверие; и другият — тозама, на ненадеждните.