Убиецът в зелената гора
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убиецът в зелената гора». Краткое содержание книги:
Сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат, е натоварен със задачата да разбере какви са плановете на френския крал за предстоящото нахлуване във Фландрия. Фламандските съюзници на Едуард отчаяно се нуждаят от тези сведения. Когато документът най-сетне стига до Англия с цената на много пролята кръв, се оказва, че сведенията са кодирани с неразгадаем шифър.
Едуард Първи е преследван и от други неприятности — прочутият разбойник Робин от Локсли, получил прошка благодарение на кралската милост, като че ли отново се е върнал в гората Шърууд, но този път по-ожесточен и безмилостен. След кървавата разправа с кралските бирници и загадъчната смърт на нотингамския шериф кралят възлага на Хю Корбет да разбере кой се крие зад тези злодеяния.
Още с пристигането си в Нотингам Хю Корбет и двамата му помощници се натъкват на нови загадки — защо на тринайстия ден от всеки месец три огнени стрели прелитат над стария замък? Кой е предателят зад стените на замъка? А и тайните агенти на френския крал са по петите на Корбет, за да го убият, преди да разгадае шифъра.
— Льокроа! — прошепна той.
Мъжът погледна нагоре и от страх лицето му погрозня още повече.
— В спалнята си господарят ти е изпил виното — продължи Корбет. — Нещо друго?
— Хапна сладкиши — промърмори Льокроа. — Винаги държеше там малко от тях, но аз също ядох.
— Пи ли вода?
— Не — рязко се обади Маре. — В стаята има само купа с вода за миене. И двамата с Ротбьоф я проверихме и огледахме кърпата, с която се беше избърсал. Нямаше нищо необичайно. Можеш да видиш сам, сър Хю — те са още там, както и сладкишите, и остатъкът от виното. Настоях стаята да бъде запечатана, за да не се мести нищо.
— Маре казва истината — добави Ротбьоф. — Аз хапнах от сладките. Опитах и водата от купата.
Корбет погледна към плесенясалата стена и за миг затвори очи. Нещо не е наред, помисли си той. Как би могъл човек да бъде отровен в заключена стая и да няма и следа от отровата, която го е убила? Въздъхна дълбоко.
— Вижте — Корбет вдигна ръце, — сър Юстас е умрял от отрова. Как му е била дадена и кой му я е дал все още не е ясно. Но той сигурно би изпитал болка и виковете му щяха да събудят Льокроа.
— Не е задължително — бързо отвърна Маре. — Бог знае какво е убило сър Юстас Веки, но има отрови, сър Хю — бял арсеник, бучиниш, напръстник — които убиват бързо като стрела, пронизала сърцето. Не забравяй, че сър Юстас не беше много здрав. Беше пълен и сърцето му беше слабо. Може би са били нужни само няколко секунди, за да умре.
Ранулф, който се бе облегнал на стената, разтвори ръце и пристъпи напред.
— Възможно ли е — попита той — Льокроа или някой друг да е подменил водата или виното?
— Не — обясни Маре. — Проверих. В стаята на сър Юстас прозорците са просто цепнатини. Внимателно ги огледах. Нищо не беше изхвърляно, а дори да беше така, как са щели да го заменят? В стаята нямаше друга кана с вода или вино.
— Значи — заключи Корбет, — имаме сър Юстас, който яде и пие, но само онова, което ядете и пиете вие, при това го опитва последен. Качва се в стаята си с половин чаша вино, което очевидно не е било отровно. Същото се отнася до подноса със сладки, които е държал там и водата, с която е измил ръцете си. — Той погледна към Льокроа. — Господарят ти изми ли се, преди да си легне?
Мъжът кимна.
— И така, сър Юстас си ляга, заключен в стаята си, с ключ от вътрешната страна на вратата. Нали така? — Той погледна към Бренууд, който внимателно го наблюдаваше.
— Да — отвърна шерифът. — Льокроа отключи вратата. Чух как ключът се завърта в бравата.
— А вие — Корбет посочи към войниците — не сте напускали поста си и никой не е посещавал сър Юстас тази нощ.
Двамата мъже кимнаха.
— Същата вечер — продължи Корбет — ти, сър Питър, си се върнал в залата за чашата вино, която си оставил там. Ако можем да вярваме на добрия лекар, то също е било отровно. Една глътка е била достатъчна, за да ти разбърка червата. — Корбет погледна към монаха, който седеше на стола полузадрямал, отпуснал ръце на коленете си. — Отче, извинявай, къде беше ти, когато откриха тялото на сър Юстас?
— Бях се върнал в параклиса, за да почистя след службата. Сър Питър изпрати един прислужник да ме повика. Качих се горе и направих единственото, което можех. Помазах тялото и го опростих.
— Много трупове ли си виждал, отче?
Веселите очи на монаха се вдигнаха към лицето на Корбет.
— Да, сър Хю, повече от теб. Бях кралски капелан във войската по време на шотландския поход.
— След като си видял трупа и си го помазал, можеш ли да кажеш дали сър Юстас е бил мъртъв отдавна или е умрял малко преди сър Питър да почука на вратата?
Монахът присви очи.
— Трупът вече бе започнал да се вкочанява — колебливо каза той. — Още беше мек, но крайниците бяха вдървени. Сър Юстас се оттегли час преди полунощ. Помазах бедното му тяло между осем и девет сутринта. — Той вдигна поглед към Корбет. — Честно казано, сър Хю, смятам, че сър Юстас може би е умрял около полунощ. — Монахът се изсмя горчиво. — Зловещият час, когато най-много души отиват при Бога.
Корбет почеса челото си, уморен от пътуването и объркан от загадката. Потри очи. Нищо, помисли си, тук няма и следа от нещо необичайно.
— Значи — тихо каза той — не знаем как е умрял сър Юстас или кой го е убил.
— Напротив, знаем — обади се сър Питър. — Разбойникът Робин Худ.
— Как би могъл? — попита Корбет. — Да влезе в замъка посред нощ и да даде смъртоносна отрова на човек, който вече е бил предупреден за него? Защо смяташ така?
Сър Питър бръкна в кесията си и хвърли на масата мазно парче пергамент.
— Защото самият Робин Худ твърди така.
ГЛАВА ВТОРА