Убиецът в зелената гора
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убиецът в зелената гора». Краткое содержание книги:
Сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат, е натоварен със задачата да разбере какви са плановете на френския крал за предстоящото нахлуване във Фландрия. Фламандските съюзници на Едуард отчаяно се нуждаят от тези сведения. Когато документът най-сетне стига до Англия с цената на много пролята кръв, се оказва, че сведенията са кодирани с неразгадаем шифър.
Едуард Първи е преследван и от други неприятности — прочутият разбойник Робин от Локсли, получил прошка благодарение на кралската милост, като че ли отново се е върнал в гората Шърууд, но този път по-ожесточен и безмилостен. След кървавата разправа с кралските бирници и загадъчната смърт на нотингамския шериф кралят възлага на Хю Корбет да разбере кой се крие зад тези злодеяния.
Още с пристигането си в Нотингам Хю Корбет и двамата му помощници се натъкват на нови загадки — защо на тринайстия ден от всеки месец три огнени стрели прелитат над стария замък? Кой е предателят зад стените на замъка? А и тайните агенти на френския крал са по петите на Корбет, за да го убият, преди да разгадае шифъра.
— Да се настаним удобно — предложи Бренууд. Подредиха пейките и столовете в полукръг и всички послушно седнаха, докато сър Питър отново представяше Корбет.
— Сър Питър — започна писарят бързо, опитвайки се да разсее напрежението, — кажи ми още веднъж какво стана през нощта, когато умря сър Юстас.
— Всички се бяхме събрали тук. Храната беше гранива, както винаги. Готвачът каза, че било свинско печено, но беше влажно, лигаво и пресолено.
Тези думи предизвикаха кикот сред другарите му.
— Някои от нас пиха вино, други — ейл. — Сър Питър почеса брадата си, докато се опитваше да си припомни всичко. — Имаше и някакво ястие със зеленчуци, както и сладкиши.
— Нищо ли не се случи, докато се хранехте? — попита Корбет.
— Онези, които бяха гладни, ядоха, после — както обикновено — се разприказвахме.
— И сър Юстас ли?
— Да.
— Колко продължи това?
Корбет огледа лицата на останалите — от израженията им направи извода, че шерифът казва истината.
— Около час и половина, после си легнахме.
— Какво стана след това?
— Станах рано на другата сутрин. Както вече обясних, не се чувствах добре цяла нощ — продължи Бренууд. — Отидох на службата и се върнах тук, за да закуся. Очаквах да заваря сър Юстас. Когато не дойде, се качих до стаята му и попитах двамата пазачи дали вече е станал.
Те поклатиха глави, сякаш предчувствайки въпроса на Корбет.
— Не бяхме чули нищо — каза един от тях с тежък провинциален акцент. — Не бяхме чули, затова сър Питър захлопа по вратата.
— Какво стана тогава? Льокроа излезе от унеса си.
— Аз се събудих — промърмори той. — Разбираш ли, сър, аз спя тежко.
— Или пиеш множко! — отсече Маре.
— Бях пил много — възкликна Льокроа, — но бях и уморен!
Корбет внимателно го наблюдаваше. Забеляза играещите му очи, слюнката, стекла се по заплетената брада. Този човек не е съвсем с ума си, помисли си той. Ум на дете в тяло на мъж.
— Мастър Льокроа — спокойно каза той, — никой не те обвинява. Кажи ми просто какво се случи.
— Бях заспал на сламеника, сложен върху две дървени магарета в другата част на стаята. Винаги спя там. Тропането на сър Питър ме събуди и главата ме заболя още повече. Отидох до леглото на сър Юстас и дръпнах завесите на балдахина. Той лежеше там. — Долната устна на Льокроа затрепери и очите му се напълниха със сълзи.
— Продължавай — тихо го подкани Корбет.
— Разбрах, че нещо не е наред. Тялото на господаря ми беше сгърчено, лицето — обърнато на една страна, устата — отворена. Очите му бяха изцъклени. Напомняха очите на куче, премазано от каруца. — Льокроа обхвана главата си с ръце. — Сър Питър продължаваше да чука, а главата — да ме боли, затова отидох и отключих вратата.
— И ти влезе вътре, сър Питър? — попита Корбет.
— Всички влязохме — обясни шерифът. — Изпратих един от пазачите долу в залата. Нейлър, Ротбьоф и, разбира се, доктор Маре се присъединиха към мен.
— Когато влязох — обясни лекарят, — Льокроа беше коленичил до леглото и плачеше — той потупа прислужника по раменете. — Льокроа обичаше господаря си. Една от завесите на леглото беше дръпната и точно както каза той, сър Юстас лежеше проснат, сякаш беше получил пристъп. От вида на кожата, очите и устата му, веднага заключих, че е бил отровен.
Корбет се изправи и невярващо поклати глава.
— Нека повторя още веднъж. Сър Юстас е ял и пил само онова, което са поднесли на вечеря.
— Да — потвърди сър Питър. — И настоя Льокроа, Маре и аз да опитваме всичко преди него.
— Не е ли ял или пил нещо друго?
— Не — отвърна Маре. — Когато излезе от залата, аз го придружих до стаята му. Льокроа носеше чашата му с вино. Сър Юстас беше потънал в мислите си. Не беше на себе си от страх, когато разбра за посещението ти, сър Хю. Смяташе, че кралят ще го държи лично отговорен за обира и убийството на бирниците. Както и да е, пожелах му лека нощ, взех чашата вино от Льокроа и я сложих в ръцете му. Дори тогава Веки ме накара да я опитам и аз го направих.
Корбет се върна и застана до прислужника.