Приключенията на пчеличката Мая
- Автор: Бонзельс Вальдемар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Полянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на пчеличката Мая». Краткое содержание книги:
— Не мога да издържам това, — извика той. — Гледайте поне на страна, не измъчвайте един умиращ със своя поглед, който пронизва! О, ако можех да се уловя за някоя тревичка, или за стъбълцето на глухарчето! Кой може да се държи здраво във въздуха? — Никой!
Сърцето на малката Мая трепкаше от съчувствие.
— Чакайте, — извика тя, — ще се опитам да Ви изправя! Ще успея, като се помъча малко. Курт, мили Курт не викайте така! Чуйте ме! Ако наведа една малка тревичка и доближа връхчето до Вас, ще ли Ви помогна?
Курт не я чу, той само се оплакваше. Беше загубил ума и дума от страх да не умре. Тогава малката Мая въпреки поройния дъжд, изхвръкна от скривалището си намери една тясна висока тревичка, която растеше близо до Курт и здраво се хвана за крайчеца й. Тя ликуваш от радост, когато стъбълцето се преви от нейната тежест тъй, че стигна тъкмо напреки до краката на Курт, който ги размахваше във въздуха.
— Дръжте се здраво! — извика Мая.
Курт почувства нещо над лицето си и яко се хвана първо с едната ръка, после с двете, а най-сетне с крачка та, от които всяко имаше по два великолепни нокътя Полека-лека той се смъкна по него, докато стигна корена му и там, дето стъбълцето беше по-здраво и дебело можа да се изправи. Курт въздъхна дълбоко.
— Господи! — рече той — Това беше ужасно! Ако не бях запазил присъствие на духа, щях сигурно да стана жертва на Вашето дърдорене.
— Но добре ли Ви е сега? — попита малката Мая. Курт се беше хванал за челото.
— Благодаря, благодаря! Когато престане да ми се вие свят, ще Ви разправя всичко.
Но Мая не получи отговор на въпроса си, защото дойде едно птиче, което беше прехвръкнало през тревата. То беше тръгнало на лов за насекоми. Малката пчела се притисна здраво о земята и притаи дъх, докато птичката прилетя. Когато след това подири Курт, той си беше отишъл. Тогава и тя хвръкна, защото дъждът беше спрял и денят бе станал ясен и топъл.
СКАКАЛЕЦЪТ
Какъв чудесен ден! От заранта падна роса, а после слънцето се издигна над гората и хвърли лъчите си върху моравата. Тъй светеше тревата, тъй лъщеше, че не знаеш какво да кажеш от смайване пред това великолепие.
Малката Мая чу, още като се събуди, възторжени възгласи наоколо. Някои идеха от дърветата, дето бяха накацали страшните птици, които, въпреки всичко, тъй чудесно пееха; други — от насекомите, които хвърчаха във въздуха, или от храстите и тревата, дето имаше бръмбари, пеперуди, малки и големи мухи.
Мая се беше много добре настанила в дупката на едно дърво. Там беше безопасно и сухо, а през нощта топло, защото цял ден слънцето грееше през отвора. Една заран, съвсем рано, тя чу кълвача да чука по дънера на дървото и бързо се скри. Защото за едно малко насекомо, което се крие в дървото, да чуе кълвача да чука е толкова страшно, както за нас да чуем разбойник като троши прозорците ни. Ала нощем тя беше спокойна, никой не я дебнеше във високото й скривалище.
В една скрита цепнатинка тя беше сложила малка мед — запас за през дъждовните дни. А входа на своя горски дворец беше облепила с восък като остави отвор, колкото да влиза през него.
Възторжена и пълна с жизнерадост, изхвръкна тая заран в слънчевия блясък, да види какво ще й донесе тоя хубав нов ден.
Тя хвръкна право през златната светлина на въздуха, прилична на малка светла точица, носена от вятъра.
— Днес ще срещна човек, — извика тя. — В такива дни хората боязливо излизат да се порадват на светла природа.
Тя никога не беше срещала толкова насекоми. Те суетяха, бръмчаха, смееха се и ликуваха във въздуха. Н волно Мая се присъедини към тях.
Малката Мая кацна в гъстата трева, дето бяха нали много растения и цветя. Най-високо бяха белите храсти и макове, тъй хубави с блясъка и червенината си Тя взе малко мед от едно цвете. Тъкмо се канеше хвръкне по-нататък, видя върху едно стъбълце, което навеждаше към нейното цвете, много странно същество.
Тя силно се изплаши, защото не можеше да си представи, че съществува толкова зелено мършаво чудовище.
Ала любопитството й беше тъй силно, че тя остана и се загледа в дългокракия чужденец. На пръв поглед той беше рогат, но, всъщност, туй беше издаденото му чело. На него имаше две дълги тънки като влакно пипала. Той изглеждаше много слаб, имаше мънички крачка и съвсем неуловимо тънки крилца, които, според Мая, не можеха да свършат много работа. Ала най-чудното бяха двата му големи и високи задни крака, които като две грамадни счупени кокили стърчаха високо над него. Той беше извънредно тънък. В хитрите му очи имаше нещо дръзко и зачудено. Но би могло да се каже, че те бяха повече добродушни, отколкото злобни.