Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Тук съм по лични причини, капитане — рече той. — Нищо, което да има отношение към службата. В момента съм доста токсичен, затова пипайте крайно внимателно. Държа да не регистрирате посещението ми. Ако това е невъзможно, изобщо не разговаряйте с мен.
— В какъв смисъл „токсичен“? — попита Уайс.
— По всичко личи, че нещо, което съм извършил преди шестнайсет години, внезапно се е върнало да ме захапе за задника.
— Какво е това нещо?
— Не помня. Но нямам никакви съмнения, че скоро ще ми го припомнят.
— Компютърът казва, че току-що са ви възстановили на служба.
— Да.
— За пръв път чувам за такова нещо.
— Аз също.
— Не ми звучи добре. Сякаш някой много е искал да ви върне под юрисдикцията на армията.
— И аз така виждам нещата — кимна Ричър. — Сякаш внезапно ме екстрадираха от цивилния живот, за да ме изправят пред музиката. Но процедурата беше максимално опростена — не се предвиждаше дори прослушване.
— Сериозно ли е според вас?
— Да, поне за момента.
— Какво искате от мен?
— Търся майор Сюзан Търнър от Сто и десета част.
— Защо?
— Вече ви казах, по личен въпрос.
— Свързан с вашия проблем?
— Не. По никакъв начин.
— Но и вие сте служили в Сто и десета, нали?
— Преди много време, когато майор Търнър положително не е чувала за нея.
— Значи няма да променяте показания или да влияете на свидетел?
— Абсолютно не. Това е съвсем друга работа.
— Приятели ли сте?
— Надявах се да станем. А може би не, зависи от впечатленията ми, като се видим.
— Значи още не сте я виждали?
— Тя тук ли е?
— Да — кимна Уайс. — От вчера следобед е затворена в една килия.
— По какви обвинения?
— За вземане на подкуп.
— От кого?
— Не знам.
— За какво?
— И това не знам.
— Размер на подкупа?
— Аз съм само надзирател — поклати глава Уайс. — Знаете как е. Никой не ми дава подобна информация.
— Може ли да я видя?
— Часовете за свиждане отдавна приключиха.
— Колко арестанти имате тази вечер?
— Само тя.
— Значи не сте много зает. Освен това визитата ми е неофициална, нали? Никой няма да разбере.
Уайс отвори една зелена папка. Бележки, процедури, текущи заповеди. Част от тях печатни, други писани на ръка.
— По всичко личи, че ви очаква — промърмори той. — Подала е молба чрез адвоката си, в която ви споменава по име.
— Каква молба?
— Всъщност повече прилича на инструкция.
— Какво пише в нея?
— Че тя не желае да ви вижда.
Ричър не каза нищо.
Уайс погледна към зелената папка.
— Цитирам: „По изрична молба на обвиняемата майор Джак Ричър, бивш командир на Сто и десета специална част към Военната полиция, не бива да получава разрешение за свиждане“.
> 7
Излизането от Обединената база се оказа съвсем малко по-бързо от влизането. На всеки от трите КПП-та проверяваха самоличността на Ричър и оглеждаха багажника на колата му, сякаш да се уверят за последен път, че той е онзи, за когото се представя, и че по време на визитата си не е откраднал нищо. После, след като и последната бариера се вдигна пред него, той тръгна по маршрута на местната автобусна линия. По едно време спря и отби на банкета. Наоколо имаше множество рампи към различните магистрали. Към I-395 на югозапад, към панорамния път „Джордж Уошингтън“ на северозапад, към I-66 — междущатската магистрала, водеща право на запад, към I-395 в обратната посока, на изток. Всичките пусти в този час на нощта, всичките предлагащи бързо придвижване. Връзките с огромната страна. I-95 следваше извивките на Източното крайбрежие, Западното се намираше на пет дни път с кола, а по средата се простираше огромна територия, пуста и самотна.
_И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото_.
_Ново уволнение — този път позорно_.
_Тя не желае да ви вижда_.
Ричър се върна на платното и подкара към мотела.
Двамата с тениските ги нямаше. Очевидно бяха успели да се вдигнат на крака и да се затътрят нанякъде. Ричър остави колата им на банкета, на двеста метра от мотела, с ключа на таблото. Или щяха да я откраднат някакви хлапаци, или онези двамата щяха да дойдат да си я приберат. На него му беше все едно.
Измина пеша разстоянието до потискащата си стая. Прогнозите му се оказаха точни. Душът течеше едва-едва, хавлиите бяха тънки, а сапунчето и миниатюрното шишенце шампоан — от най-евтините. Успя да се измие криво-ляво и си легна. Дюшекът беше като чувал, пълен с пластмасови топчета, но той заспа без проблеми, нагласяйки будилника в главата си за седем сутринта.